Другата кралица

Бог знае, че искам да й служа сега, в това време, когато изживява такъв ужас. Бог знае, че бих й казал да не въоръжава армия, да не събира войска, бих й казал да изпрати приятелски пратеници при шотландската кралица и да преговаря с нея, да й обещае да я върне в Шотландия, да се държи с нея като с добра родственица, а не като с враг. Повече от всичко друго, бих я посъветвал да не слуша повече Сесил, който вижда врагове навсякъде и чрез този възглед си създава врагове навсякъде.

Е, не мога да служа на обсадената кралица в замъка Уиндзор, но ще й служа тук. Това е моята задача, и тя не е лека. Ще й служа тук, като охранявам жената, която ще заеме престола й, като избегна, ако мога, армията, която иска да я освободи, като се моля на моя Бог по моя собствен начин — тъй като, честно казано, вече не знам дали съм папист или протестант и не знам как човек би могъл да разбере, и не ме е грижа — тази война да може, по някакво чудо, да бъде предотвратена и родственик да не воюва отново с родственик в Англия. А след като съчинявам тази молитва, прошепвам и друга, към благата съименница на кралицата: „Света Дево, Майко Божия, пази я. Опази своята дъщеря. Опази своя ангел. Опази моята любима. Опази я.“

Ноември 1569, Ковънтри: Мери

Малкият Антъни Бабингтън стиска здраво в кафявото си юмруче смачкана на топка бележка от моя посланик епископ Лесли, която пуска в скута ми във временното ни жилище в Ковънтри: най-хубавата къща в града, а всъщност — мизерно, мръсно място.

Пиша набързо с големи новини. Нашата кампания е в ход: Роберто Ридолфи се върна от Испанска Нидерландия, и е видял армадата. Тя вече е готова да потегли, за да ви подкрепи. Ще слязат на суша в Хартълпул или Хъл, всеки от тези два града ще се обяви във ваша защита, и след това испанските войски ще потеглят да ви освободят. Елизабет с мъка е събрала армия от търговците и чираците на Лондон, но те напредват бавно, и губят войници на всяка крачка: не са жадни за битка.

Вашата армия триумфира, всички големи градове и малки градчета на Север един след друг разтварят широко портите си. Хванали сме членовете на Северния Съвет на Елизабет натясно в Йорк, те не могат да се измъкнат от града, обкръжени са от нашата армия. Водачът им, графът на Съсекс, остава верен на Елизабет, но не разполага с нужните хора да пробие обсадата и да напусне града, и цялата околност е на ваша страна. Сега вашата армия владее всички градове и села източно от Пенините. Истинската религия е възвърната във всяка енорийска църква на Север, кралството на Севера е на вашите заповеди, и след броени дни ще бъдете освободена и върната на трона си в Шотландия.

Чета припряно. Не мога да сдържа усмивката си. Той ми пише, че графовете от Севера са изиграли хитър ход. Заявили са, че няма да се вдигнат на бунт срещу Елизабет, не може изобщо да става дума за предателство, това категорично не е бунт. Битката се води срещу нейните коварни съветници и тяхната политика. Те настояват единствено за възстановяването на църквата и за това римокатолическата религия отново да бъде свободно изповядвана в Англия, а аз да бъда върната на шотландския трон и призната за престолонаследница в Англия. Умереността на тези искания привлича подкрепа толкова, колкото и тяхната справедливост. Ние триумфираме. Никой в Англия не би изразил несъгласие с такава програма. Липсва ни единствено вестоносецът на Елизабет, яздещ под бяло знаме, идващ с искане за преговори.

Епископ Лесли ме призовава да бъда търпелива, да не правя нищо, което може да наведе Елизабет и шпионите й на мисълта, че поддържам връзка с армията на Севера. Да бъда като скъпоценен камък, пренасян безмълвно от едно на друго място, докато най-сетне намери мястото си.

„Deus vobiscum“ — завършва той писмото си. „Бог да е с вас. Вече едва ли остава много време.“