Духовна връзка

— Имаш късмет, че не си от първите — изръмжа той. — Някои дори се обзаложиха дали ще се появиш.

— Наистина ли? — попитах весело. — И какви са залозите? Защото все още мога да променя решението си и сама да заложа. Може да спечеля малко джобни.

Докато пристъпвахме в ограденото пространство срещу пейките, свързано с арената, където чакаха явяващите се на изпита, той присви очи и ми хвърли предупредителен поглед, който не се нуждаеше от думи. През изминалите години винаги ме е удивлявало колко много работа се вършеше за подготовката на тези изпити и сега, когато видях всичко отблизо, бях още по-впечатлена. Бараките, където чакаха начинаещите, бяха построени от дърво и имаха дори покриви. Постройките изглеждаха така, сякаш винаги са били неотделима част от игрището. Бяха изградени забележително бързо и щяха да бъдат разглобени със същата скорост веднага след приключването на изпитите. Врата, достатъчно широка, за да минат трима през нея, откриваше частична гледка към полигона за изпитите, където една от съученичките ми чакаше притеснено да съобщят името й. Виждаха се най-различни препятствия — предизвикателства, за да се проверят балансът и координацията по време на бойна схватка, както и уменията да се избягват опитните пазители, които дебнеха иззад разположените клопки по ъглите. В единия край на арената бяха издигнати дървени стени, които образуваха тъмен и заплетен лабиринт. Мрежи и неустойчиви платформи висяха над други участъци, предназначени да се провери умението да се бием на трудни терени.

Неколцина от начинаещите се бяха скупчили край вратата с надеждата да добият някакво предимство, докато наблюдават онези, които бяха преди тях. Но не и аз. Предпочитах да изляза със завързани очи, готова на всичко. Оказа се, че наистина идвам последна и се чудех дали някои наистина са загубили пари, обзалагайки се за появата ми. Някои от съучениците ми си шепнеха, събрани на групички. Други правеха упражнения за разгрявка. Трети стояха с инструкторите си, които ги наставляваха. Тези учители говореха напрегнато на учениците си, като им даваха последни съвети. Долових думи като „съсредоточи се“ и „запази спокойствие“.

Сърцето ми се сви при гледката на инструкторите. Не беше много отдавна, когато точно така си представях този ден. Във въображението си виждах как двамата с Дмитрий стоим заедно, докато той ми обяснява за последен път как трябва да се отнасям сериозно към изпита и да не губя контрол, когато изляза на арената. Откакто се върнах от Русия, Албърта бе отделила доста време, за да ме наставлява, но като началник в момента тя беше на полигона, заета с многобройните си отговорности покрай изпитите. Нямаше време да дойде и да ме държи за ръката. Приятелите ми, които биха ми предложили подкрепата си — Еди, Мередит и другите, също се явяваха на изпита и бяха погълнати от собствените си страхове. Бях сама.

Без нея или Дмитрий — или без който и да е — изведнъж ме прободе изненадваща болка на самота. Не беше честно. Не биваше да съм сама. Дмитрий трябваше да е тук с мен. Ето как трябваше да бъде. Затворих очи и си представих, че наистина е тук, само на сантиметри от мен и разговаряме:

— Не се тревожи, другарю. Мога да взема този изпит със завързани очи. По дяволите, може пък наистина да го направя. Имаш ли нещо, което да използвам? Ако си мил с мен, може дори да ти позволя да ми завържеш очите.

И тъй като тази фантазия се случваше, след като се бяхме любили, имаше голяма вероятност по-късно да ми помогне да сваля превръзката — заедно с други неща по мен.

Можех да си представя съвсем ясно как ще поклати раздразнено глава:

— Роуз, кълна се, понякога имам чувството, че всеки ден, прекаран с теб, е истинско изпитание за мен.

Но знаех, че в същото време ще се усмихне, а погледът му, изпълнен с гордост и подкрепа, с който ще ме възнагради, докато се запътвам към арената, ще е всичко, от което се нуждая, за да взема този изпит…

— Да не би да медитираш?

Отворих очи, сепната от гласа.

— Мамо? Какво правиш тук?

Пред мен стоеше майка ми Джанин Хатауей. Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но бе достатъчно борбена, за да се справи с някой два пъти по-висок от мен. Застрашителното изражение на загорялото й лице сякаш предизвикваше останалите да опитат късмета си. Усмихна ми се накриво и сложи ръка на кръста си.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойда да те гледам?

— Не зная — признах, чувствайки известна вина, задето се бях усъмнила в нея. През годините двете не поддържахме много контакт и чак след последните събития — повечето от които лоши — започнахме да изграждаме наново отношенията си. През по-голямата част от времето все още не можех да определя чувствата си към нея. Люшках се между нуждата на малкото момиче от вечно отсъстващата му майка и естественото негодувание на една тийнейджърка, задето я бяха изоставили. Освен това не бях напълно сигурна, че съм простила и забравила онзи път, когато тя „случайно“ ме фрасна здравата с юмрук в лицето по време на тренировъчна схватка. — Предположих, че имаш по-важни неща за вършене.