Духовна връзка

— Ела с мен — подкани ме Албърта, прегърна ме през раменете и ме поведе към изхода. — Трябва да пийнеш вода и да седнеш.

Замаяна, аз се оставих да ме изведе от полигона, около който хората продължаваха да ме приветстват с радостни възгласи и да крещят името ми. Зад нас чух някой да казва, че трябва да се обяви прекъсване, за да се поправи моста. Албърта ме отведе до ограденото място за чакащи и нежно ме бутна да седна на една пейка. Някой се настани до мен и ми подаде бутилка с вода. Вдигнах глава и видях майка си. Сияещото й лице изразяваше чиста и неподправена гордост.

— Това ли беше? — попитах накрая.

Тя отново ме изненада с искрения си, развеселен смях.

— Това ли беше? — повтори. — Роуз, ти беше там почти час. Профуча през изпита с развети знамена — навярно най-добрият изпит, който някога са виждали в това училище.

— Наистина ли? Просто ми се стори… — Лесен не беше най-точната дума. — Беше като в мъгла, това е всичко.

Моята майка стисна ръката ми.

— Ти беше невероятна. Толкова, толкова се гордея с теб.

Постепенно думите й достигнаха до съзнанието ми и аз засиях в широка усмивка, най-сетне осъзнала истината.

— И какво ще стане сега? — попитах.

— Сега ти вече си пазител.

Татуирали са ме много пъти, но никое от онези събития не се доближаваше дори малко до тържествената церемония, докато получавах клетвения си знак. Вече бях получила мълнии, символ за убитите стригои при неочаквани и трагични обстоятелства: битката с чудовищата в Споукан, нападението над училището и спасителната мисия в пещерата — все събития, които бяха поводи за скръб, а не за празнуване. Отдавна бяхме загубили бройката на всички тези убийства и въпреки че татуировчиците на пазителите се опитваха да поставят мълния за всеки премахнат стригой, накрая ми направиха една във форма на малка звезда, което беше елегантен начин да се каже, че не знаем точната бройка.

Татуирането не беше бърза процедура, дори и когато получаваш малка татуировка, а освен това днес всичките ми съученици трябваше да получат по една. Церемонията се състоя в трапезарията на Академията, която бе превърната в грандиозна и тържествена зала, каквато имаше в кралския двор. Зрителите — приятели, членове на семействата, пазители — изпълниха помещението докрай, докато Албърта извикваше имената ни, прочиташе резултатите от изпитите, след което пристъпвахме към художника, който поставяше татуировките. Резултатите бяха важни. Съобщаваха се публично и заедно с оценките по останалите училищни предмети влияеха върху нашите назначения. Мороите можеха да поискат определени дипломанти за свои пазители. Разбира се, Лиса бе поискала мен, но дори най-добрите оценки на света нямаше да компенсират черните точки по поведение, които бях натрупала в досието си.

На тази церемония не присъстваха морои, с изключение на малцината, поканени като гости от новите дипломанти. Всички останали бяха дампири: или вече утвърдени пазители, или бъдещи пазители като мен. Гостите седяха отзад, а старшите пазители — отпред, близо до сцената. Съучениците ми и аз стояхме изправени през цялото време — вероятно последното ни изпитание за издръжливост.

Нямах нищо против. Бях съблякла изпокъсаните си и мръсни дрехи и се бях преоблякла в семпли черни панталони и пуловер — облекло, което ми се струваше елегантно и в същото време подходящо за тържествения случай. Атмосферата в залата бе изпълнена с напрежение, всички лица изразяваха смесица от радост от успеха ни, но също и притеснение от новото ни и смъртоносно поприще, което ни очакваше в света. Наблюдавах с грейнали очи, докато извикваха имената на приятелите ми, изненадана и впечатлена от резултатите на мнозина.

Еди Кастъл, близък приятел, имаше отлична оценка на изпитанието за защита на морой. Не можах да сдържа усмивката си, докато гледах как го татуират.

— Чудя се как е превел своя морой през моста — промърморих тихо. Еди беше доста съобразителен.

Мередит, една от приятелките ми, която стоеше до мен, ме погледна озадачено.

— За какво говориш? — попита също толкова тихо.

— Когато ни преследваха по моста. Моят морой беше Даниъл. — Тя продължаваше да се взира неразбиращо в мен и аз поясних: — И когато от двете му страни дебнеха стригои.

— Аз прекосих моста — прошепна Мередит, — но преследваха само мен. Моят изпит с морой беше да го преведа през лабиринта.

Кръвнишкият поглед, който ни метна една съученичка, застанала наблизо, ни накара да млъкнем. Намръщих се. Може би не бях единствената, за която изпитите са били като в мъгла. Мередит явно също е била доста шашната и бъркаше нещата.

Когато съобщиха името ми, чух няколко ахвания, докато Албърта четеше резултатите ми. Бяха най-високите в класа. Бях доволна, че не прочетоха и оценките ми по другите предмети. Те щяха да помрачат днешното ми блестящо представяне. Винаги съм била добра в часовете по бойна техника, но математиката и историята… е, по тези предмети не ме биваше, особено след като май постоянно напусках и се връщах в училище.