Джулиет гола

Тъкър и Джаксън закъсняха и завариха Лизи да се лута покрай шофьорите на лимузини, държащи табелки с имена, с празната надежда Тъкър да е изпратил кола. Той я потупа по рамото и тя се извърна стреснато.

— Ехо.

— О. Здрасти. Тъкър?

Той кимна, като се опита да покаже, че каквото и отношение да покаже тя, той няма нищо против. Можеше да се хвърли на шията му и да се разплаче, можеше да го потупа по бузата, да се здрависа с него или да го пренебрегне и да върви мълчаливо до колата. Тъкър малко по малко се превръщаше в експерт в дисциплина, която сам наричаше „бащино завръщане“. Можеше да чете лекции по този предмет — в днешно време сигурно имаше достатъчно хора, които се нуждаеха от такива знания.

Ако Тъкър не беше противник на националните стереотипи, би могъл да определи поздрава на Лизи като твърде английски. Тя се усмихна любезно, целуна го по бузата и успя някак да намекне, че той е от типа хора, на които не може да се разчита, че ще стигнат до летището навреме, защото винаги успяват да се замотаят.

— А аз съм Джаксън — заяви момчето с особена сериозност. — Аз съм твой брат. Радвам се да се запознаем. — Джаксън, изглежда, смяташе, че във важни случаи като този е редно да използва най-официален език.

— Полубрат — уточни без нужда Лизи.

— Точно така — каза Джаксън и Лизи се засмя. Тъкър се радваше, че го бе взел със себе си.

Разговорът през първата половина от пътя обратно се оказа лек. Говориха за полета, за филмите, които бе изгледала, и за двойката, която стюардът бе смъмрил за неприлично поведение (Лизи го нарече „натискане“, за да отговори на подробните въпроси на Джаксън); Тъкър я разпита за майка й, после Лизи разказа за колежа. С други думи, разговорът вървеше съвсем непринудено, като между напълно непознати, попаднали в общо превозно средство. Понякога Тъкър недоумяваше маниакалния интерес на хората към биологичния баща. Всичките му деца бяха отгледани от способни майки и любящи пастроци, така че от него нямаше никаква нужда. Те (и майките им) постоянно говореха колко е важно човек да знае откъде се е пръкнал и кой е, но това не означаваше нищо. Според него те много добре си знаеха кои са. Все пак нямаше как откровено да изкаже тази мисъл, защото щяха да го вземат за дивак и гадняр.

В края на пътя, след като слязоха от магистралата, разговорът промени посоката си.

— Приятелят ми е музикант — внезапно каза Лизи.

— Браво на него — каза Тъкър.

— Когато му казах, че си ми баща, не можа да повярва.

— На колко години е? На четирийсет и пет?

— Не.

— Шегувам се. По-младите не ме знаят.

— А, разбрах. Не. Той те знае. Мисля, че иска да се запознаете. Може да го доведа следващия път.

— Разбира се. — Следващия път? Това звучеше като пускане под гаранция или като интервю за работа.

— Например на Коледа?

— Да — каза Джаксън. — Джеси и Купър ще дойдат за Коледа. Ще бъде забавно, ако дойдеш и ти.

— Кои са Джеси и Купър?

Мамка му, помисли си Тъкър. Как се случи това? Беше почти сигурен, че бе казал на Натали за близнаците, и си мислеше, че Натали ще каже на Лизи. Явно не. Още един пример за нещата, за които сам трябваше да се погрижи, ако беше що-годе нормален баща. Примерите бяха безброй. И постоянно изникваха нови. Беше готов да прочете някоя книга за родителството, ако си мислеше, че това би помогнало, но грешките му бяха толкова елементарни, че едва ли присъстваха в наръчниците. „Винаги съобщавайте на децата си, че имат братя и сестри“… Едва ли някои педагогически гуру ще си направи труда да впише подобен съвет. Това няма да се търси.

— Те са ми братя — каза Джаксън. — Полубратя. Като теб. Като мен.

— Кат има деца от друга връзка? — попита Лизи. Дори този страничен факт беше дразнещ за нея, защото беше нещо, което тя имаше право да знае. А щом се дразнеше за това, че Кат има деца, за които тя не знае, сигурно щеше да се подразни още повече да разбере, че децата всъщност са негови. А може би я подценяваше? Може би тя щеше да е доволна да разбере, че има повече братя, отколкото е очаквала. Повече роднини = повече забавления, нали така?

— Не — каза Тъкър.

— Тогава…

Тъкър не искаше да я остави сама да се досети. Искаше сам да й каже, пък макар и дванайсет години след самото събитие.

— Джеси и Купър са мои.

— Твои ли?

— Да. Момчета близнаци.

— Откога?

— Ами от години. Те са на дванайсет.

Лизи поклати тъжно глава.

— Мислех, че знаеш — каза Тъкър.

— Но — отвърна Лизи. — Ако знаех, уверявам те, нямаше да се правя, че не знам. Какъв е смисълът?

— Ще ти допаднат — каза Джаксън. — На мен ми допадат. Само не играй с тях нищо на нинтендо. Ще те разчастят.

— Божичко — каза Лизи.

— Знам го от опит — добави Джаксън.

— И те са идвали на гости?

— Само веднъж — каза Тъкър.

— Значи аз съм поредният артикул от поточната линия?

— Да. До утре трябва да си се изнесла, защото следващият ще се блъсне в теб и ще стане задръстване. Случвало се е да загубя деца по този начин.

— За теб това е майтап, така ли?

— Не. Съжалявам, Лизи.

— Дано. Ти наистина си невероятен, Тъкър.