Джулиет гола

Предната вечер Дънкан се прибра късно, миришещ на алкохол, а на въпроса й как бе минал денят му, отговори едносрично и дори рязко. После бързо заспа, а тя остана да лежи будна, слушайки хъркането му, изпълнена с неприязън. На всеки човек се случва от време на време да не харесва партньора си. Тя лежа будна дълги часове в тъмното, питайки се дали изобщо някога го е харесвала. Дали наистина щеше да е по-лошо, ако бе изживяла всички тези години сама? Защо непременно трябваше да има и друг човек в стаята, докато се храни, гледа телевизия или спи? Партньорът трябва да обозначава успех — щом дели кревата с някого, значи се е доказала способна в нещо, не е ли така? Способна на нещо? Но сега връзката й сякаш обозначаваше провал, а не успех. Двамата с Дънкан бяха заедно, защото се бяха оказали последните двама за отбор, а тя се чувстваше по-добра в играта.

— Здравей, красавице — каза Франко, барманът в кафенето.

— Здравей — отвърна тя. — Обичайното, моля.

Щеше ли да я поздрави със „Здравей, красавице“, ако не я биваше в играта, така да се каже? Или влагаше твърде много в евтиното обръщение, което този мъж вероятно използваше по двайсет пъти на ден?

— По колко пъти на ден казваш това? — попита тя. — Любопитно ми е.

— Честно ли?

— Честно.

— Само веднъж.

Тя се изсмя, а той се престори на обиден.

— Не знаеш какви хора идват тук — каза Франко. — Мога да кажа „Здравей, красавице“ на жени, които изглеждат като майка ми или като баба ми. Правил съм го. Но не е забавно. Затова го пазя за теб — най-младата ми клиентка.

Най-младата му клиентка! Нима всичко се свеждаше до географски обстоятелства? Поне в този град това можеше да бъде вярно. Франко нямаше да изрече същата фраза, ако кафенето му се намираше в Лондон или Манчестър, а тя нямаше да се лута като сомнамбул в продължение на петнайсет години през връзката си с Дънкан, ако живееше в Бирмингам или Единбург. Гулнес представляваше вятър и море, и старост, и миризмата на пържено, която висеше във въздуха дори когато никой нищо не пържеше, и будките за сладолед, които изглеждаха затворени дори когато пред тях се редяха хора… И миналото. 1964 година, „Ролинг Стоунс“, умрялата акула и щастливите излетници. Все някой трябваше да живее тук. Защо да не бъде тя?

По обратния път към работата си спомни, че днес е четвъртък, а в четвъртък на рецепцията работи Мойра. Мойра беше „приятел“ на музея и беше убедена, че бездетността на Ани е причинена от някаква липса, която обаче беше лечима. Тя вероятно беше права, но не в смисъла, в който си мислеше. Намесата на Мойра по въпроса беше дошла без предишен разговор или повод и явно бе провокирана най-вече от възрастта на Ани, а не от някакъв неин копнеж, споделен пред тази почти непозната жена. Ани мразеше четвъртъците.

Днес беше целина. Мойра, жизнена старица на около осемдесет, с деликатна глава с лилаво боядисана коса, стоеше пред нея с дебела връзка от зеленчука.

— Здрасти — каза Ани.

— Трябват ти листата. Така де, на него му трябват.

— Благодаря ти.

— Имаш ли блендер?

— Мисля, че да.

— Пасирай листата и го накарай да ги изпие.

— А за мен? Няма ли да има чайче, семена или плодове, накиснати в мляко?

— Вече опитахме всичко върху тебе. Така че причината трябва да е у него.

Всъщност Мойра бе права. Причината бе у него. Ползваше презерватив.

— Ще го опитам довечера.

— Ако го опиташ довечера, трябва да опиташ всичко, нали се сещаш? Пие го наведнъж и се качвате горе.

— Тогава ще го опитам в събота вечер.

Боже мой. Защо издаваше пред тази жена сексуалния им график?

— Значи е от съботните мъже, а?

— Имам да свърша малко работа.

— Не е срамно.

— Не ме е срам.

Но, разбира се, я беше срам. Беше я срам от очевидната монотонност и я беше срам от неспособността й да каже на старата вещица къде да се дене.

— О, Алън. Рядко идваш насам.

Мойра говореше на възрастен мъж на седемдесет и няколко, който, изглежда, бе облякъл и палто, и шлифер, както и два-три шала. Той стискаше в ръката си буркан, в който имаше нещо като развалено мариновано лукче, плуващо в мътен оцет.

— Казаха, че се интересувате от акулата.

— Да — потвърди Мойра. — Много.

— Нося ви окото й.

{__From:__ Ани Плат.net>

Subject: Отвъд всякакво съмнение…

… ти си. Чела съм достатъчно литература, за да знам, че подробностите са това, което прави дадена история да изглежда истинска, а пък ако някой е измислил всичко това, също заслужава отговор. А и да не си ти, честно казано, не ми пука. Просто водя електронна кореспонденция с интересен и задълбочен човек, който живее далече-далече, какво лошо има тук? (Има и още една хипотеза, според която ти си някой луд, а всичките ти деца и внуци са рожба на болен мозък. Ако се окаже, че си някой луд, КОГОТО ПОЗНАВАМ, тогава, кълна се в Господ, ще те убия. Но, моля, ако не си, прескочи това. И продължавам при хипотезата, че си ти.)