Джулиет гола

Както сигурно си се досетил, познавам се с хора, които имат много високо мнение за творчеството ти и за теб самия. Аз също съм си мислила за теб понякога, но не чак толкова често. Името ти се появи по време на едно пътуване, което предприех преди известно време. И новият ти албум „Джулиет гола“ или по-скоро реакцията, която той предизвика у двама-трима запалени фенове, насочи мислите ми към теб и към „Джулиет“. Не съм писала друг път подобен текст, но двата албума ми помогнаха да разбера някои неща, които сигурно винаги съм мислила относно изкуството и хората, които алчно го поглъщат — неща, които досега не са ми били така ясни. Естествено, има много отговори, които бих искала да узная, свързани с двайсетгодишното ти изчезване, но предполагам, че не желаеш да бъдеш разпитван.

Убедена съм, че ако поставят двама случайни непознати в една стая заедно и ги принудят да приказват за живота си, ще се получат всякакви съвпадения, общи теми и противоположности до степен да изглежда, сякаш двамата съвсем не са подбрани на случаен принцип. Например, ти имаш твърде много деца, които не познаваш, и това те прави нещастен. Аз нямам никакви деца и едва ли ще имам и това ме прави толкова нещастна, колкото преди три-четири години не съм и помисляла, че мога да бъда. Цялото време, което съм прекарала с мъжа, от когото нямам деца, прилича по някакъв начин на времето, което ти си прекарал в пиене и неправене на албуми. И двамата не можем да върнем времето назад. И в същото време изпитвам болезнената увереност, че още не е твърде късно. Хрумвала ли ти е тази мисъл? Надявам се, че да.

Пиша този имейл от кабинета си, който се намира в малък крайбрежен музей в едно малко градче в Северна Англия. Би трябвало да подготвям изложба за лятото на 1964 година в града, но нямаме много какво да изложим, освен няколко отблъскващи снимки на умряла акула, която морето изхвърлило на брега през въпросната година. А тази сутрин получихме и око, принадлежало на въпросната акула. Преди два часа в музея влезе възрастен човек с буркан от конфитюр, пълен с марината, в която плуваше нещо, което много вероятно е било окото на акулата. Според човека окото било изрязано с джобно ножче лично от брат му. Засега това се явява централният ни експонат. Не би записал концептуален албум за лятото на 1964 година в малко английско градче на брега на морето, нали? Но дори да имаше такъв албум, той нямаше да запълни празните витрини на изложбата.}

Тя спря да пише. Ако използваше писалка и лист хартия, сигурно щеше да смачка листа с отвращение, но при имейлите няма равностойна опция, тъй като всичко е направено така, че човек да не прави грешки. Трябваше й клавиш с команда „заеби“, който да издава подходящ експлодиращ звук, когато го натисне. Какво правеше? Току-що бе получила имейл от отшелник, от човек, който се криеше от света повече от двайсет години, а тя му разказва за буркана с акулско око. Как можеше да го интересува това? А копнежът й да има дете? Защо не го сподели с друг човек? С някоя приятелка. Или дори с Дънкан, който тънеше в неведение относно това нейно разочарование.

Освен това флиртуваше по своя сдържан и заобиколен начин. Тя искаше той да я харесва. Как иначе да си обясни увъртането за фенската обиколка на Америка и връзката й с „хора, които имат много високо мнение за творчеството ти“? Много по-просто щеше да е просто да му каже, че мъжът, с когото живее и от когото няма деца, е маниак на тема Тъкър Кроу, но тя не искаше той да узнае това. И защо? Да не си въобразява, че той ей сега ще скочи на самолета и ще я забремени, стига да не разбере с какъв човек живее? Дори да вземеха да се свалят, тя едва ли би разубедила Тъкър да не взима предпазни мерки при положение, че вече имаше трудно и нещастно семейство. Господи! Дори сарказмът й, насочен към нея самата, звучеше жалко. Защото той включваше и шега за контрацептивни действия с непознат мъж.

Но какво да му каже, ако не пише за акулското око? Той вече бе прочел всичко, което тя имаше да каже за музиката му, а не можеше да го бомбардира с въпроси, защото чувстваше, че направи ли това, той повече няма да се обади. Не бе тя човекът, който да води кореспонденция с Тъкър Кроу. Нито знаеше достатъчно, нито умееше достатъчно. Просто нямаше да й отговори.

Трябваше да съчини любезно писмо до Тери Джаксън — общинския съветник, в чиято глава се бе пръкнала тъпата идея за изложба, посветена на 1964 година, но не можеше да се съсредоточи. Отново отвори имейла до Тъкър.

{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? Чел ли си „Хроники“ — автобиографията на Боб Дилън? Там пише как някой, може би продуцент, му казал, че им трябва песен като „tasters of War“ (тази ли беше?), за да завършат албума — това е през осемдесетте.}