Джулия

Напълно доволна от това, което каза на Лили преди да затвори, Джулия бе тръгнала без определена цел към прозорците, които гледаха към градината, когато се сети за идеята, хрумнала й в края на работния ден в библиотеката. Преди да говори с Хедър Ръдж — а не се съмняваше, че тя ще й отговори — щеше да хвърли поглед на стари броеве от светското списание „Тейтлър“. По време на славния си период тя сигурно е била снимана за това списание. Може би там щеше да има една-две снимки от нейните приеми.

Тогава си спомни за една забележка, направена от Марк, когато се появи като по чудо в момента, когато тя припадна. Като дойде в съзнание, видя, че главата и лежи на коленете на Хейзел Мюлино, а Марк държи ръката й. Макар че беше още съвсем отпаднала, не можа да не забележи впечатлението, което външният вид на Марк предизвика в Хейзел Мюлино, и се опита да стане, за да се изравни с тях. Той стисна ръката й по-силно и каза на мисис Мюлино:

— Не знам коя сте госпожо, но след като бяхте така любезна, мислите ли, че ще ви е възможно да прекосите парка, за да потърсите снахата на Джулия, Лили Лофтинг?

Той й даде адреса на Лили и добави, че „ще остане да бди над Джулия“. Малко объркана, но щастлива, че може да бъде полезна, Хейзел ги остави.

— Добре стана, не намирате ли? — попита я тогава Марк.

— Жените винаги ли правят това, което им казвате?

— Почти винаги. Още повече те по правило проявяват и умението да не ме ужасяват. Мислех, че щяхте да направите чест на погребалния си поглед. Както момичето от картината на Бърн-Джоунс в Тейт Галери, за която винаги ме карате да си спомням.

— Погребален поглед? Бърн-Джоунс? За какво говорите? Вече се чувствам много по-добре. — Джулия се изправи с почти прояснено съзнание.

— Младото момиче в „Кралят Кофетуа и младата Просякиня“. Същите очи. Забелязах го преди много години — първия път, когато ви видях. От какво ви прилоша?

Тогава тя му разказа за русото момиченце от парка, като бързаше да свърши преди да пристигне Лили. Тази среща имаше толкова личен, толкова интимен характер, че поне за момента, тя можеше да се разкрие само пред Марк.

Джулия натъпка някои неща в чантата си и се втурна навън, точно в момента, когато едно такси пристигаше от другия край на Илчестър Плейс. Когато стигна до нея, тя му направи знак и каза на шофьора:

— До „Тейт Галери“, ако обичате. — Така беше по-добре, отколкото да кара Роувъра в свръхвъзбуденото състояние, в което се намираше.

Когато таксито спря пред Тейт, подаде на шофьора банкнота от една лира и бързо се изкачи по сивите каменни стълби, проправяйки си път сред обичайната тълпа от туристи. В музея попита един пазач:

— Бихте ли ми казали къде са прерафаелистите? (Представители на естетическо движение в Англия, според които апогея на живописта е бил в епохата на предшествениците на Рафаел) — Търся конкретна картина. От Бърн-Джоунс.

Човекът я упъти точно. Джулия слезе по стълбата и намери залата, която й бяха посочили. Веднага позна картината. Младото момиче бе седнало на възглавничка върху една дълга каменна пейка и държеше срамежливо няколко цветя; кралят, седнал на земята срещу нея върху златна тъкан, я гледаше с вдигнати очи. Тя наистина приличаше на младото момиче, което Бърн-Джоунс бе нарисувал. Погребален поглед. Нейните очи наистина ли бяха толкова кръгли? Но кралят… като се махне късо подстриганата му брадичка, кралят беше Марк! Джулия сподели вика си на удоволствие. В продължение на десет минути тя остана закована пред картината, после, без да престава да я гледа, седна на една пейка, откъдето можеше да я вижда. В малката зала се изреждаха групи, които нахлуваха, изпълваха я и се изнизваха. Всеки път, когато й препречваха картината, Джулия сменяше мястото си на пейката. Когато най-после остана сама в залата, започна тихо да плаче.

Тя имаше Марк — да, поне имаше Марк. И двамата бяха жертви на Магнус. Думите на Марк обобщаваха лекомислената история на нейната женитба. Тя не знаеше дали плаче за тези пропилени девет години или плаче от облекчение, защото, колкото и малко да бе направил, Марк и бе показал начин да намери изход. Марк, Марк!

Когато пристигна последната група, този път разпръсната, Джулия избърса очите си и, след като се изкачи отново по стълбата, мина през галериите и стигна до вратата. Излезе на светлина и топлина, сред шума от колите, слезе по сивите стълби и пресече улицата, за да тръгне покрай Темза. След миг се спря и се облегна с лакти върху парапета. Загледа се в сивата застояла вода. Върху тинята и чакъла на брега, реката беше изхвърлила няколко водорасли, една велосипедна гума, прегърбена кукла и детско каскетче от плат. Джулия бе сигурна, че скоро ще получи отговор от Хедър Ръдж; тя се чувстваше странно нематериална, сякаш се носеше над калта на реката. Без сама да знае, прие изражението на младото момиче, нарисувано от Бърн-Джоунс.