Джулия

Преди всичко трябваше да пази Джулия от Марк. Нещо липсваше на Марк, едно тайнствено морално измерение в чувствата му към Магнус. Лили знаеше, че Марк нямаше да пропусне случай да унижи Магнус. Джулия, както беше слаба и може би истерична, щеше да бъде по-податлива от всякога към авансите на Марк. Трябваше да се сложи край на това.

Първо се обади в Гайтън Роуд. Като не получи отговор, се обади в кантората, където секретарката й каза, че не го е виждала през деня и имала нареждане да не го чака. Лили знаеше какво означава това. Тя взе списъка на клубовете, където ходеше да пие, и накрая го намери в „Мери Лойд“, а това беше лош знак. Щом беше там, най-скромният от малките клубове, които удостояваше с присъствието си, той явно търсеше някаква кавга. Веднъж на излизане оттам се беше нахвърлил върху един шофьор на камион, който го гледал накриво. Трябваше внимателно да прецени градуса му и да му говори по-късно. Тя шпионираше Магнус и в същото време се смяташе за негов закрилник. Още от първите му думи прецени, че ще бъде опасно да му противоречи и го осведоми за разговора си с Джулия. Всъщност пропусна почти всичко, което се отнасяше до Ръдж.

— Да, тя е много по-добре — каза му. — Мисля, че е припаднала от изтощение и си е починала малко. Има план, по който иска да започне работа, това ще й даде някакво занимание. Изглежда съвсем безобидно. Не трябва да се връщаш в тази къща, Магнус. Това е най-лошата от всички тактики.

— Къде беше, когато тя е припаднала? Видя ли я? — Лили разбра, че Магнус нямаше намерение да следва съвета й.

— Една съседка я видяла да пада — каза Лили. Не беше моментът да му казва, че точно тогава е дошъл Марк. — Предупредиха ме и й помогнахме да влезе вкъщи. Беше забравила ключа си, но френските прозорци отзад не бяха затворени; успяхме да влезем оттам.

— Тези дяволски прозорци са винаги отворени — избоботи Магнус. — Ще отида да я видя. Ще я отведа.

— Аз не бих постъпила така — побърза да каже Лили. — Като се има предвид състоянието й, това само ще влоши нещата.

— Всичко това са приказки.

— Ще направиш по-добре, ако се прибереш вкъщи. Трябва да оставиш нещата да се уталожат за няколко дни, скъпи. През това време тя ще се съвземе. Знаеш ли, тя е в състояние на пълно объркване.

— Има ужасен вид — каза Магнус. — Аз я видях. Но кой не е объркан?

— Слушай, Магнус, скоро тя ще трябва да приеме това, което в действителност се случи с Кейт. Знам, че е ужасно несправедливо да те упреква за случилото се и това ме кара да страдам за теб, но мисля, че за момента най-доброто, което можеш да направиш, е да се прибереш вкъщи. По-късно вероятно ще можеш да й се обадиш и да се опиташ да говориш спокойно. Сигурна съм, че в края на краищата това е най-добрата тактика.

— Имам чувството, че криеш нещо от мен, Лили.

— Не, съвсем не.

— Какъв е този план? — попита Магнус като се оригна звучно. — Господи, как ми се пикае! Какъв е този план, по който работи?

— Доколкото разбрах има някаква връзка с къщата, която купи.

— Мили Боже! — възкликна Магнус преди да затвори.

Джулия бе затворила телефона все така ентусиазирана и свръхвъзбудена. Въпреки подмятането на Лили, това имаше малко общо с алкохола; след обед, когато се върна от библиотеката, тя бе пила всичко на всичко едно уиски с вода. Все пак чувстваше оптимистично опиянение пред убедеността, че механизмът се е задвижил и се вижда някакво разрешение. Тя не се съмняваше, че то беше свързано с двете Ръдж: те щяха да й помогнат да умилостиви Кейт, да успокои най-накрая духа на Кейт. Не знаеше как точно ще стане това, но беше сигурна, че ще успее. Във всеки случай вече нямаше избор: нещо неудържимо я подтикваше да открие истината за Оливия.

Старите броеве на „Таймс“ и „Ивнинг Стандарт“, които прочете я убедиха в един факт: Оливия Ръдж е била дете, с ненормално поведение. Едно от децата в нейната банда в Холанд Парк заявило (цитатът беше анонимен), че Оливия била „изкривена“, а един обикновен журналист я намираше „смущаваща“. Ако Джулия откриеше истината за смъртта на малкия Джефри Брейдън, може би това щеше да успокои Кейт. Не беше ли доказателство за това и необикновената промяна в настроението й, откакто прочете онези страници от книгата за кралския град Кенсингтън? Винаги й е било трудно да се концентрира, да си спомни какво трябва да направи едно след друго, но сега имаше усещането, че е яхнала една огромна вълна, която невъзвратимо я носеше напред. Оставяше вечерята си да загори, полупразни чаши от кафе стояха навсякъде из къщата, но откакто й бе хрумнала идеята да помоли Пери Мюлино да й помогне да получи читателска карта, тя имаше цел, пред която всичко бледнееше — дори Магнус вече имаше по-малко значение. Нека обикаля наоколо, щом му харесва. Той живееше само в настоящето; нямаше никаква връзка с това, което действително беше важно.