Джулия

Все още усмихвайки се, Марк се измъкна от чаршафа и стана, като ловко избягваше купчините от мръсни чинии и полупразни консервни кутии разхвърляни по пода. През миналата зима, когато леглото му беше единственото топло място в жилището, беше започнал да яде в него и запази този навик. Успя да издърпа една риза и панталон от купчината дрехи, нахвърляни върху стола до дюшека, и ги облече, като внимаваше много с ципа. Извади пакет Голоаз и кибрит от джоба на ризата си, запали една цигара, наслаждавайки се на тютюневия дим в устата и в дробовете си. Опипа около леглото и намери часовника си. Беше единадесет часа. Хвърли поглед към работната си маса точно под прозореца, в другия край на стаята и веднага му се изпари всякакво сексуално желание. Там беше пишещата машина, няколко молива в една чаша, топ хартия, няколко листа за бележки и дузина книги, наредени на две купчини — всичко, от което имаше нужда, за да започне книгата си. Те стояха там от миналото лято, когато решително се бе отказал от преподаването, за да може да пише. Но лятото бе преминало в поредица от срещи с момичета, без сериозни последствия, в мечти, в грандиозни проекти, от които никога нищо не излезе. Прекара също смущаващо голям брой часове в сън, като че ли бе изтощен от бездействието. След три нови семестъра преподаване, Марк се надяваше най-сетне да се захване с книгата, но беше стигнал дотам, че не можеше да гледа масата, без да изпитва вина, граничеща с паника. Беше по-малко сигурен в идеите си сега, отколкото в деня, в който бе решил да напише съчинение върху социалните работнически движения. Когато се насилваше да мисли за книгата, виждаше преди всичко одобрителните критики, които сигурно щеше да получи: „Един блестящ млад преподавател прави пробив в социалистическата мисъл“. „Този класик на марксическата практика…“. Смачка угарката от цигарата си в една чиния и отиде в банята на другия край на коридора.

Когато се върна, Марк вдигна пердетата и пропусна бледото, анемично слънце. Разположен доста под уличното ниво, малкият апартамент имаше нужда от електрическа светлина по всяко време. Тъмен дори през най-хубавите дни, в него се образуваха големи зони кафеникав мрак, когато времето беше облачно. Прозорецът, както и този на кухнята, която представляваше втората стая в жилището, гледаше към бетонна стена, която някога беше бяла. Главоболието му нямаше да закъснее. Беше го почувствал за първи път една сутрин преди по-малко от месец. Оттогава то не спря да го преследва: едно настойчиво биене в слепоочията и стягане като че ли от менгеме около челото му. Струваше му се, че когато сънува Джулия, става по-лошо. Усещанията, които никога не стигаха до истинска болка, все пак бяха засегнали способността му да се концентрира. Имаше чувството, че дори и да успее да седне на масата, за да започне работа, щеше да му бъде невъзможно да състави дори един смислен абзац. Случваше се да изгуби нишката на разговорите и изведнъж да разбере, както в сънищата си, че не знае какво има намерение да прави. Доста пъти вече насред улицата изведнъж установяваше, че не си спомня къде отива. Често мислеше за Джулия и Магнус. Сам изтръгнат от корените си, Марк беше започнал да гледа на Джулия, която в продължение на години бе възприемал, за мила и умерено хубава домакиня, като на свое женско подобие.

Това, че Магнус я притежаваше, му изглеждаше несправедливост, очевидна и жестока. Един толкова груб и арогантен мъж не заслужаваше да има чувствителна жена като Джулия. Що се отнася до парите на Джулия, с които Марк, ако ги имаше, би могъл да си послужи за хиляди достойни неща (книгата му беше най-належащото от тях), Магнус ги бе пропилял в алкохол и буржоазни вечери, без да се смята, че и Лили несъмнено се бе възползвала от тях. Понякога Марк почти мразеше Джулия, задето бе търпяла толкова дълго време тази груба пародия на брак. Освен това парите идваха от онзи стар мошеник Чарлс Уиндзър Фрийман, прадядо на Джулия — тип безскрупулен американски експлоататор. Той, Марк, щеше да си послужи с парите дори срещу тази социална класа, измивайки ги така от първоначалната им мръсотия.

Време беше да направи упражненията си. Легна на килима, чиято основа прозираше през зеленикавите снопове вълна, и като изпразни съвсем съзнанието си, вдигна вертикално едната си ръка, после другата. Обтегна мускулите си и изпъна с всички сили нагоре. После направи същото с краката си. Отпусна се, застана в поза „лотос“ и се опита да докосне пода с чело. След това изплези езика си до болка, после остана седнал, с изпразнено съзнание, в очакване. Затвори очи сред топлия мрак.

Опита се да разпръсне плътната тъмнина, като я оставяше да приеме форма около него. Нито едно движение, никаква мисъл. Беше празен съд, който очакваше да бъде напълнен.