Джулия

— Моят свят е затворен от тези страни. Вече двадесет години не съм излизала от къщата. Остарях в тази стая. Хъф ми служи за очи и за уши. Не се грижа за нищо, освен за колекцията от картини на мъжа ми, за паметта му и за паметта на моя син. Дори Хъф не знае всичко за смъртта на сина ми. Това не ви ли се струва впечатляващо и страшно, мисис Лофтинг? Знаете ли какво означава убийство? Знаете ли какво представлява най-голямото от всички престъпления срещу душата, включително и срещу душите на живите? Това престъпление е вечно.

— Да… разбирам го — прошепна Джулия. — Но ми трябват доказателства. Дори нещо повече, трябва да знам.

— Доказателства! — Жената изплю думата, като че ли беше парче развалено месо. — Аз нямам нужда от доказателства! Онзи човек, когото полицията екзекутира, беше безобиден скитник. Простичък човек, самият той дете, всъщност. Обичаше да говори с децата. Въз основа на какви доказателства го уби полицията?

— Значи сте убедена, че той е бил невинен?

— Но това се разбира от само себе си! Чуйте ме добре. Нямаше тайни между Джефри и мен, мисис Лофтинг. Знам какво му причиняваха другите в парка. Те го измъчваха ежедневно. Превръщаха живота му в ад, защото той бе много чувствителен и страдаше от астма. А също, защото беше наполовина немец. Наричаха сина ми Бош, Краут, Хюн (Обидни имена, с които са наричали немците). Бяха много лоши деца.

— А вие познавате ли мисис Ръдж?

— Онази! Тя ми се подиграваше. Тя ме презираше. Молех я да ми помогне заради Джефри, но тя беше сляпа и глупава. Неспособна да види какво ставаше в собствената й къща. Не си даваше сметка, че защитава едно чудовище. Нямам ни най-малко съмнение относно това, което се случи на сина ми, мисис Лофтинг. Малката Ръдж го осакати, после го уби. А другите деца й помогнаха. Тогава? Мислите ли, че лъжа?

Джулия докосна леко копринения ръкав на мисис Брейдън.

— Как изглеждаше Оливия? Можете ли да ми я опишете, мисис Брейдън?

Отговорът разруши надеждите й.

— Беше малко момиче като всички останали. Външният й вид е без значение. Приличаше на стотици други момиченца. Тя е мъртва от толкова дълго време, колкото и Джефри, не забравяйте това.

— Не го забравям, но имам причини да ви попитам. Трябва да знам как изглеждаше тя. Руса ли беше? Колко беше висока?

— Това са глупави подробности, мисис Лофтинг. Руса, да, трябва да беше руса. Но човек не можеше да разбере, че е злокобна просто като я гледаше.

— Точно с тази дума си послужи майка й. Мисис Брайдън се усмихна:

— Тази нещастна глупачка! Тази вулгарна слабоумница! Не, мисис Лофтинг, няма смисъл да си губите времето с развалините, останали от Ръдж. Трябва да намерите другите и да ги накарате да си признаят това, което са извършили.

— Да, трябва да ги намеря — съгласи се Джулия. — Знам няколко имена… Мини Лейбрук, Франческа Темпъл, Пол Уинтър…

— И Джони Ейкрофт, и Дейвид Суифт, точно така. И Райли-син. Вие ме учудвате, мисис Лофтинг. Те помогнаха на Оливия Ръдж да убие сина ми. Ако търсите доказателства, говорете с тях. Аз бих могла да ви помогна.

Джулия чакаше напрегната и се питаше какво ще последва.

— Някои от тях са мъртви — продължи мисис Брейдън. — Никой не успя в живота. Интересувах се от тази група. Придържах се към правилата в известен смисъл. Мога да ви кажа например, че Райли-син изчезна преди десет години във вашата родина, Америка — изчезна, без да остави следи. Джон Ейкрофт се самоуби, когато фалира. Мини Лейбрук умря при катастрофа — беше пияна. Франческа Темпъл постъпи много мъдро като отиде в манастира „Робите на Мария“ в Единбург, където е поела обет за мълчание. Пол Уинтър тръгна по стъпките на баща си и стана офицер, но беше разжалван; живее в един апартамент в Челси. Дейвид Суифт провали семейната търговия с вино, загуби жена си при злополука — тя умря вследствие на късо съединение. Живее на Ъйър Стрийт, Айлингтън, точно над една бирария. Идете да видите тези двама мъже, мисис Лофтинг. Ако ги накарате да говорят, ще имате доказателствата, които търсите.

Джулия беше зашеметена.

— Как научихте всичко това? — попита тя.

Мисис Брейдън повдигна рамене; платът на роклята и прошумоля.

— Хъф, моите очи и моите уши. Плащам й много добре. Тя има много таланти, Хъф. Ще ви помоля да ме оставите, мисис Лофтинг. Но преди това искам да ви дам един съвет. Не пренебрегвайте нищо. Бъдете внимателна.

— Наистина ще направите по-добре, ако бъдете предпазлива — каза й Марк същата вечер. — Пътят ви е най-малкото трънлив. Наистина ли смятате да отидете при онези двама души, за да ги разпитвате за едно старо, двадесет и четири годишно престъпление? Заради което един човек вече е бил екзекутиран? Хайде, изпийте още една чаша и забравете всичко това. Бог знае в какво ще се забъркате.

— Ще пия още една чаша, но само ако ме оставите да платя. Моля ви, Марк.