Джулия

Джулия не искаше да сяда на тези кресла. Напомняха и на онези лепливи растения, които улавят насекоми, за да ги изядат. Направи няколко крачки в малката, мрачна стая, прекалено развълнувана, за да може да обърне внимание на мебелите, които сякаш висяха в прашния полумрак. Няколко крачки я отведоха до една дървена библиотека. Погледът й обходи заглавията. Любопитни заглавия, изписани по един и същи начин с позлатени букви върху дебели подвързии. После забеляза, че всички бяха на немски. Прокара дланта си по книгите и видя, че пръстите й бяха почернели. Избърса ги с една салфетка, докато обикаляше по тъмния килим. Сигурно беше турски. Дядо й имаше подобен. Почувства натиск в долната част на корема си. Къде ли беше тоалетната? Знаеше, че това се дължи на изнервянето, че ще мине скоро и започна да мисли за друго. Започна да върви по-бързо; ако положението се влоши, ще бъде принудена да седне с кръстосани крака на някое от тези ужасни кресла. Изведнъж се оказа с лице пред малка картина, закачена на стената и спря, изненадана, че й е позната. Не точно самата картина, но беше сигурна, че вече е виждала това разположение: една маса, изправена почти вертикално, лула, нож за вестникарска хартия. Брак, да, това бе картина от Брак. Погледна платното по-отблизо, сигурно бе репродукция. Но като разгледа подписа, тя различи ясно дебелината на слоя боя. Изненадата я накара да забрави нуждата да отиде до тоалетната.

Обърна се точно в момента, когато вратата се отваряше. Усмихната, мисис Хъф й правеше знак с ръка.

— Мисис Брейдън ще ви приеме. Последвайте ме, ако обичате.

— Тази картина… не мога да повярвам — възкликна Джулия.

— Елате, моля ви. Не разбирам нищо от живопис. Джулия побърза да последва настойчивия кристален глас. Все така усмихната, мисис Хъф посочи стълбата и тръгна пред нея. Когато мина през свода, потънал в тъмнина, Джулия я видя да отваря една врата, разделяща на две тъмен коридор. Минавайки, Джулия успя да забележи серия от картини, но в мрака не се виждаше какво представляват. Мина през вратата, която мисис Хъф държеше отворена пред нея.

— Ако искате, седнете, мисис Лофтинг — каза едра жена с прошарени коси, облечена изцяло в черен сатен, която бе станала при влизането на Джулия.

— Аз съм Грета Брейдън. С мен говорихте по телефона. Бихте ли седнали на креслото отляво. Мисля, че ще ви бъде удобно. Благодаря, Хъф.

Вратата безшумно се затвори.

Джулия се намери с лице срещу картина в позлатена рамка, към която бе прикачено малко кадифено перде. То беше отдръпнато и разкриваше гола жена, много красива. Кожата й сякаш попиваше цялата светлина в стаята. Колкото и невероятно да изглеждаше, това беше Рубенс. Останалата част от стаята имаше атмосфера на небрежна и по-овехтяла елегантност, каквато се излъчваше и от нейната обитателка. Релефните тапети, някога в червено и златно, бяха станали тъмно-кафяви. На пода бяха разпилени книги и вестници, повечето с пожълтели от времето листа. Върху черната кадифена кувертюра на масивното легло имаше поднос с останки от закуска. Прахта сякаш се бе вдълбала във всички бръчки на властното, квадратно лице на мисис Грета Брейдън. Сивата й коса бе корава и мазна. Като я разглеждаше, Джулия се питаше дали бе напълно здрава психически.

— Искате да говорите за сина ми. Защо, мисис Лофтинг?

— Онзи ден видях Хедър Ръдж. — Джулия забеляза как веднага тялото на нейната домакиня се вцепени под черната, блестяща обвивка на дрехите й. — Тя ругаеше и беше много разстроена, но все пак спомена, че трябва да ви види. — Без да вземе под внимание жеста на отрицание на мисис Брейдън, Джулия побърза да добави:

— Не правя услуга на Хедър Ръдж, по никакъв начин. Виждате ли, наскоро купих старата къща на Ръдж. Аз… аз се съвземах от дълга болест. И нещо в тази къща ме накара да я купя. Оттогава се опитвам да опозная миналото на семейство Ръдж — миналото на тази къща. Това се превърна в някакво обсебване — искам да знам всичко възможно за тях. Не мисля, че истината за смъртта на вашия син е била някога разбрана, мисис Брейдън. Много неща са останали загадка, но вие ще ме сметнете за луда, ако ви разкажа всичко. Трябва да знам всичко за Ръдж.

Мисис Брейдън я гледаше проницателно.

— А после сигурно ще напишете това, което сте научили?

— Е, добре… — каза Джулия, страхувайки се да не бъде изгонена, ако даде лош отговор. — Все още не знам, честно казано.

— Преди двадесет и четири години не бих си отворила устата — продължи мисис Брейдън. — Още повече, че вие споменахте Ръдж. Но оттогава мина много време и аз чаках някой, на когото да мога да кажа истината за смъртта на моя син. Много хора избегнаха наказанието. По времето на моята трагедия полицията не искаше да ме слуша. Те ми нямаха доверие, смятаха ме за глупачка. Не се съобразиха с мен, мисис Лофтинг. Смъртта на моя син остана без възмездие. Сега разбирате ли защо се съгласявам да ви говоря?

— Аз… аз мисля, че да.