E. L. James - Fifty Shades Freed

„Кога да му кажа? Тази вечер? Може би след шест? Може би докато правим секс? Но това е опасно. И за двама ни. Да му кажа, докато спи? Какво да правя, по дяволите?“

- Здрасти - каза Крисчън, докато се качвах в колата. Не се усмихна.

- Здрасти.

- Какво има? - намръщи се той.

Поклатих глава. Тейлър подкара към болницата.

- Нищо.

Може би сега? Можех да му кажа сега. Тейлър беше в колата и ми се стори, че идеята не е лоша и е почти безопасна.

- Всичко наред ли е в работата? - продължи да подпитва той.

- Да. Наред е. Благодаря.

- Ана, какво има? Колко пъти трябва да те попитам? - Гласът му беше настоятелен.

- Просто ми липсваше цял ден, а и се тревожа за Рей.

Крисчън видимо си отдъхна.

- Рей е добре. Говорих с мама следобед. Каза, че е силно впечатлена от бързото му възстановяване.

Хвана ръката ми и се сепна.

- Господи, толкова си студена! Яла ли си днес?

Изчервих се.

- Ана! - каза той ядно и с раздразнение.

„Е, не съм яла, защото знам, че ще гръмнеш, като ти кажа, че съм бременна“.

- Ще ям довечера. Наистина не ми остана време.

Той тръсна ядно глава.

- Искаш ли да добавя към списъка със задължения на охраната и това да те хранят насила?

- Съжалявам. Ще ям. Просто беше малко странен ден. Всичко ми дойде в повече. И местенето на татко, и всичко.

Устните му се свиха в твърда черта, но той не каза нищо. Загледах се през прозореца. „Кажи му! Сега“ - изсъска подсъзнанието ми. „Не, аз съм една пъзла“.

- Може да се наложи да замина за Тайван - каза той и прекъсна мислите ми.

- Така ли? Кога?

- Към края на седмицата. Или може би в началото на другата.

- Добре.

- Искам да дойдеш с мен.

- Моля те, Крисчън... - Преглътнах. - Трябва да ходя на работа. Нека не започваме този спор отначало.

Той въздъхна и се нацупи като капризен тийнейджър.

- Все пак си помислих, че няма да ми откажеш - каза троснато

- За колко време ще заминеш?

- Не повече от два дни. И наистина искам да ми кажеш какво те притеснява.

Как ме беше надушил? Как знаеше?

- Е, сега вече и фактът, че съпругът ми, когото толкова много обичам, се налага да замине...

Крисчън целуна пръстите ми.

- Ще е само за два дни.

- Добре. - Едва успях да се насиля и да се усмихна.

Рей беше в много по-добро настроение и почти беше спрял да мърмори. Начинът, по който някак мълчаливо, както само той си знаеше, се опитваше да се отблагодари на Крисчън, ме развълнува така, че забравих за огромния си проблем и предстоящите последици от него. Седях и слушах как си говорят за риболов и за „Маринърс“. Но все още се изморяваше бързо.

- Татко, май ще е по-добре да те оставим да поспиш.

- Благодаря, Ана. Винаги ме радвате, като минавате да се видим. Видях се с майка ти днес, Крисчън. Даде ми много надежда и кураж. Освен това е и фен на „Маринърс“.

- Така е. Само дето не си пада по риболов - каза с престорено недоволство Крисчън и стана.

- Почти не познавам такива жени - засмя се Рей.

- Ще се видим утре. - Целунах го. Подсъзнанието ми сви устни.

„Това в случай, че Крисчън не те е заключил някъде или по-лошо. Аз лично изчезвам“.

- Хайде. - Крисчън ми подаде ръка и ме изгледа все така питащо и недоволно. Хванах ръката му и излязохме от болницата.

Едва докосвах храната, подбутвах я из чинията и от време на време кълвях по малко. Госпожа Джоунс беше сготвила чудесно пиле, но не бях гладна. Стомахът ми беше свит на топка от притеснение.

- По дяволите, Ана! Ще ми кажеш ли какво не е наред? -Крисчън рязко бутна празната си чиния настрани. - Моля те, не ме побърквай!

Преглътнах с надеждата да преглътна и паниката, поех дълбоко дъх, опитах се да стабилизирам ритъма си на дишане. „Сега или никога“.

- Бременна съм.

Той застина и после много бавно пребледня. Стана пепелявосив.

- Какво? - прошепна потресено.

- Бременна съм.

- Как? - Веждите му се събраха и ме погледна; напълно отказваше да проумее и да си обясни.

„Как... как? Що за тъп въпрос?“ Изчервих се и се опитах да го попитам с поглед „Как според теб стават тези неща?“

Изведнъж проумя. И очите му се превърнаха в малки топчета сив кремък.

- Инжекцията ти? - изрева.

„По дяволите!“

- Забравила си, нали?

Седях и го гледах напълно неспособна да говоря. „Мамка му, полудя!“

- За бога, Ана! - Удари по масата с юмрук. Подскочих от уплаха. Той скочи и едва не обърна стола. - Едно нещо, едно-един-ствено нещо имаш да помниш. Мамка му, Ана, не мога да повярвам! Как може да си толкова тъпа!?

Тъпа!? Гледах го с отворена уста. Исках да му кажа, че инжекцията не е била ефективна, но не намирах думи.

- Съжалявам - прошепнах.

- Съжаляваш? Друг път! Мама му стара!

- Знам, че сега не му е времето.

- Не му е времето ли? - Крещеше като обезумял. - Пет шибани минути! От толкова се познаваме! И исках да ти покажа шибания свят, а сега... Мамка му! Памперси, повръщане и лайна.

Той затвори очи. Като че ли се опитваше да сдържи гнева си, но губеше битката.

- Забрави ли? Кажи ми! Или го направи нарочно? - Очите му горяха, а цялото му тяло излъчваше гняв, като щит, като магнит-но поле, което го бранеше.