E. L. James - Fifty Shades Freed

- Ето. - И ми подаде листовете. Бяха снимки. Две. Светнах лампата до леглото. На първата снимка се виждаше стара олющена къща с жълта врата и голям триъгълен прозорец на покрива. Имаше веранда и малка градинка. Съвсем обикновена къща.

Втората беше семейна. На пръв поглед обикновено работническо семейство. Мъж, жена и деца. Мъжът и жената бяха облечени в раздърпани, избелели от много пране сини тениски. Изглеждаха на около четирийсет. Жената беше руса, с прибрана на кок или опашка коса, а мъжът беше много късо подстриган

- почти до кожа. И двамата се усмихваха мило и топло. Мъжът бе сложил ръка на рамото на сърдита млада тийнейджърка. Две момчета - еднояйчни близнаци, на около дванайсет, много руси и широко усмихнати. Имаше и друго момче, по-малко, с черве-никаворуса коса и сърдито лице и зад него, наполовина скрито

- друго, по-малко момче, с коса като мед и сиви очи. Широко отворени уплашени очи, облечено в дрехи не по мярка, здраво стиснало мръсно детско одеяло.

- Това си ти! - прошепнах и сърцето ми се надигна и спря в гърлото. Знаех, че Крисчън е бил на четири, когато майка му е починала, но това дете изглеждаше много по-мъничко. Това дете беше подлагано на системно недохранване. Проплаках, сълзи избиха в очите ми. „О, моето сладко детенце! Моят малък Петдесет!“

- Това съм аз, да - каза той.

- И Уелч ти донесе тези снимки?

- Да. Но не си спомням нищо. - Гласът му беше безжизнен.

- Не помниш, че си бил в приемно семейство? Защо трябва да помниш? Това е било толкова отдавна. Това ли те тревожи?

- Помня други неща. Отпреди. Помня и след това. Когато се видях с мама и татко. Но това... Това е като някаква огромна бездна.

И тогава разбрах. Моят миличък, винаги държащ всичко под контрол и в ред Крисчън бе разбрал, че голяма част от пъзела, който уж беше подредил, все още липсва.

- Джак на снимката ли е?

- Да, по-голямото дете. - Очите му бяха здраво стиснати и се държеше за мен както удавник се държи за сал в бурно море. Прокарах ръце през косата му и се загледах в по-голямото момче. То гледаше предизвикателно и арогантно в обектива. Нямаше грешка

- това беше Джак. Но на снимката той беше още дете, осем или девет годишен, дете, скрило страха си зад враждебността.

И изведнъж се сетих.

- Когато Джак ми се обади да ми каже, че е отвлякъл Мия, спомена, че ако нещата не се били развили по този начин, твоите пари сега щели да са негови.

Крисчън потрепери.

- Шибаняк!

- Мислиш ли, че е направил всичко това, защото Грей са осиновили теб, а не него?

- Кой знае? Не ми пука за него. - Тонът му беше изпълнен с горчивина.

- Може би е знаел, че се виждаме, когато отидох на интервюто за работа. И вероятно е планирал да вкара в леглото си и мен. Планирал е всичко! - Догади ми се.

- Не, не мисля - каза Крисчън. - Започнал е да събра информация за мен и семейството ми седмица или нещо след като ти тръгна на работа при него. Барни знае точните дати. И, Ана, не забравяй, че е изчукал всичките си асистентки и ги е записал на видео. - Затвори очи и пак ме стисна.

Потреперих. Опитах се да си спомня нещо от разговорите си с Джак в началото. Заех, че е кофти човек, усещах, че има нещо зло в него, но не се бях доверила на инстинкта си. И Крисчън беше прав - аз изобщо не се замислях нито за здравето си, нито за безопасността си. Спомних си колко се карахме за онази командировка с Джак до Ню Йорк.

Господи! Щях да свърша като останалите момичета - героиня в някакъв отвратителен, гнусен порнографски запис. От самата мисъл за това ми се доповръща. И тогава се сетих за снимките, които Крисчън бе правил на подчинените си.

„Един дол дренки“. Не, Крисчън, не си такъв! Не, не си като него!“

Той лежеше все така, сгушен в мен. Като малко момче.

- Крисчън, мисля, че трябва да говориш с майка си и баща си.

Той ме погледна с погледа, с който гледаха сивите очи на момченцето от снимката.

- Нека им се обадя - прошепнах.

Той поклати глава.

- Моля те! - настоях аз.

Той ме гледаше с болка, с недоверие в самия себе си и ми се стори, че обмисля молбата ми.

- Аз ще им се обадя - каза тихо.

- Добре. Можем да отидем заедно, или, ако искаш, иди сам. Както предпочиташ.

- Не, те могат да дойдат тук.

- Защо?

- Не искам да ходиш никъде.

- Крисчън, мога да пътувам в кола.

- Не. - Тонът му беше категоричен, но ми се усмихна... саркас-тично. - Но е събота вечер и вероятно са на някакво мероприятие.

- Обади им се. Очевидно всичко това те разстройва. Те могат да хвърлят някаква светлина. - Погледнах часовника. Беше почти седем.

Той ме изгледа, замисли се, стана и вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

- Добре, щом държиш - каза, все едно му бях хвърлила някакво предизвикателство.

Прегърнах го и сложих глава на гърдите му.

- Татко? - Беше учуден, че баща му вдига телефона. - Да, Ана е добре. У дома сме. Уелч беше тук. Намерил е връзката... приемното семейство в Детройт... Не помня нищо. - Гласът му заглъхна, докато произнасяше последното изречение. Сърцето ми беше сгърчено. Прегърнах го, а той стисна рамото ми.