Единствена любов

Къде ли беше Ласитър, учуди се Джон, докато заобикаляше бюрото, за да стигне до килера. Ангелът обикновено не се отдалечаваше твърде много от Тор. Мина през скритата зад рафтовете с канцеларски материали тайна врата и пое през тунела, водещ към къщата. Докато вървеше, флуоресцентните лампи, простиращи се далече пред него му внушаваха усещането, че се движи по съдбоносна пътека. Което, като се имаше предвид как стояха нещата, беше успокоително. Когато стигна до полегатото стълбище, той го изкачи, въведе кода и изкачи още един ред стълби. Влезе във фоайето и чу, че телевизорът в билярдната зала работи, така че му стана ясно къде се намира ангелът. Никой друг в къщата не би гледал шоуто на Опра. Не и ако в главата му не е опрян пистолет.

Кухнята беше празна, тъй като без съмнение догените се хранеха в своето крило, преди да се заемат с приготовленията за Първото хранене и да сервират за обитателите на къщата. С бързи движения той взе една кошница от килера и я напълни догоре. Гевречета. Термос, пълен с кафе. Кана с портокалов сок. Нарязани плодове. Кифлички. Чаши за кафе и сок.

Избираше висококалорични продукти и се молеше тя да обича сладко. Като се замисли, реши да направи и сандвич с пуешко за всеки случай.

И по друга причина добави още един сандвич с шунка и сирене.

Мина през трапезарията и се насочи към вратата под главното стълбище.

— Толкова много храна за двама — отбеляза Ласитър с присъщия си ироничен тон.

Джон се обърна. Ангелът стоеше на прага на билярдната зала и се беше облегнал на резбованата рамка на вратата. Беше кръстосал единия си ботуш пред другия и беше сключил ръце пред гърдите си. Златните му пиърсинги блестяха и създаваха впечатление, че целият е покрит с очи, очи които не пропускат нищо. Ласитър се усмихна леко.

— Значи сега виждаш нещата под различен ъгъл, така ли?

Едва предната нощ Джон би направил някой груб жест, но сега беше склонен да кимне. Особено като си спомнеше пукнатините в бетонната стена, причинени от болката, която бе изпитал Тор.

— Добре — каза Ласитър. — Крайно време беше. О, и в момента не съм при него, защото всеки има нужда да остане сам. Освен това, че имам нужда от своята доза «Опра».

Ангелът се обърна, а русите и черни кичури на косата му се разлюляха.

— Спести си го. Опра е върхът.

Джон поклати глава и установи, че се усмихва. Ласитър може и да беше суетен досадник, но беше довел Тор обратно при братята, а това означаваше много.

През тунела. През килера. Обратно в офиса, където Тор все още спеше.

Когато Джон пристъпи към бюрото, братът се събуди и цялото му тяло се напрегна, а главата му отскочи нагоре. Половината от лицето му беше сплескано, като че някой го беше напръскал с разтвор с нишесте и после беше изгладил несръчно бузата му.

— Джон... — заговори той. — Здравей. Имаш ли нужда от нещо?

Джон бръкна в кошницата и извади сандвича с шунка и сирене. Постави чинията на бюрото и я плъзна към Тор, който примигна, като че никога преди не беше виждал парче месо между две филии ръжен хляб.

Джон кимна към сандвича.

— Изяж го — произнесе с устни.

Тор се пресегна и докосна хляба.

— Благодаря ти.

Джон кимна, като докосваше с пръсти повърхността на бюрото. Почука бързо с кокалчета за сбогуване. Имаха да си казват прекалено много неща, но най-голямата му грижа в момента беше, че Хекс можеше да се събуди сама. Запъти се към вратата, а Тор добави:

— Радвам се, че успя да я върнеш. Наистина много се радвам.

Когато думите достигнаха до него, погледът на Джон се закова в пукнатините в коридора. Биха могли да са оставени там и от него, осъзна изведнъж. Ако Рот и братята се бяха явили с лоши новини за неговата жена, вместо с добри, както се беше случило, той би реагирал по абсолютно същия начин като Тор. Щеше да изравни всичко със земята. И после би изчезнал. Джон погледна през рамо към бледото лице на мъжа, изиграл ролята на негов спасител, негов учител. Най-близкото до баща, което някога бе познавал. Тор беше наддал на тегло, но лицето му беше все така изпито и може би това никога нямаше да се промени, без значение колко ядеше.

Когато погледите им се срещнаха, Джон имаше чувството, че двамата бяха преживели много повече от броя на годините, през които се познаваха.

Джон остави кошницата на пода в краката си.

— Тази вечер ще изведа Хекс.

— Така ли?

— Ще й покажа къде съм отраснал.

Тор преглътна тежко.

— Искаш ли ключовете от къщата?

Джон се напрегна. Желанието му беше просто да информира Тор за случващото се, но само в най-общи линии, с цел да започне да оправя нещата помежду им.

— Не възнамерявах да я водя там.

— Иди. Няма да е зле да я нагледаш. Догенът се отбива веднъж, може би два пъти месечно — Тор се размърда и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Извади ключодържател с ключ и се покашля. — Ето.

Джон хвана ключа и го стисна в юмрука си, а гърдите му се стегнаха заради срама. Напоследък се беше държал така ужасно, но въпреки всичко братът се изправяше пред него и му предлагаше нещо, което вероятно го убиваше.