Единствена любов

Той се поколеба, като че се чудеше дали да спори или не. Но после допря ръба на чашата до устните си и отпи. Чувствайки се малко по-добре, Хекс отметна завивките и измъкна краката си изпод тях. Изправи се, а кърпата, с която бе увита, падна и тя чу как Джон Матю шумно пое въздух.

— О, съжалявам — промърмори тя и се наведе, за да я вдигне.

Не го винеше, че не желаеше да гледа все още зарастващия белег върху долната част на корема й. Не беше точно гледка за преди закуска.

Уви се и се запъти към тоалетната, а после изми лицето си. Тялото й се възстановяваше добре, синините избледняваха, а краката й бяха по стабилни. И благодарение на почивката и на това, че се беше хранила от него, болката не беше непоносима, по-скоро изпитваше слаб дискомфорт.

Когато излезе от банята, тя каза:

— Мислиш ли, че бих могла да заема дрехи от някого?

Джон кимна, но посочи към леглото. Очевидно искаше тя първо да се нахрани и този план й допадаше.

— Благодаря — рече Хекс и уви кърпата още по-стегнато около гърдите си. — Какво си донесъл?

Тя седна, а той й предложи разнообразни неща, от които тя си избра сандвича с пуешко, защото потребността й от протеини трябваше да бъде удовлетворена. Джон я наблюдаваше от стола си как се храни и отпиваше от кафето. В мига, когато тя приключи, той извади кифличките, които се оказаха истинско изкушение.

Комбинацията от вишни и захарна глазура я накара да закопнее за кафе и за нейна изненада точно в този миг Джон й подаде пълна чаша, сякаш бе прочел мислите й.

Тя си взе втора кифличка и после едно геврече. А също и чаша портокалов сок. И още две чаши кафе.

Интересно, мълчанието му имаше странен ефект върху нея. Обикновено тя беше сдържаната и предпочиташе да не споделя мислите си. Но край нямото присъствие на Джон се чувстваше странно словоохотлива.

— Натъпках се — заяви и се облегна назад върху възглавниците.

Той повдигна едната си вежда и й посочи последната кифличка, но Хекс поклати глава.

— Не. Не мога да погълна нито хапка повече.

И едва тогава той започна да се храни.

— Чакал си ме? — попита тя и се намръщи. Той сведе поглед и леко вдигна рамене, а тя изруга. — Не беше нужно да го правиш — последва още едно повдигане на раменете.

Докато го наблюдаваше, тя каза:

— Имаш отлични маниери на хранене.

Изчервяването му се конкурираше по цвят със сърчицата, подарявани за «Свети Валентин», и на нея й се наложи да нареди на своето сърце да се успокои, тъй като заблъска лудо. Но може би беше получила сърцебиене заради двете хиляди калории, които беше натъпкала в празния си стомах. Или пък не. Когато Джон Матю започна да облизва глазурата от върховете на пръстите си, тя зърна езика му за секунда и почувства как трепет се надига в тялото й... Спомените за Леш унищожиха крехкото подобие на възбуда между краката й, отделните образи я отведоха обратно в онази спалня, той отново беше върху нея и с яките си ръце насилваше краката й да се разтворят.

— О, по дяволите... — тя скочи от леглото и се запрепъва към тоалетната, като едва стигна навреме.

Всичко излезе. Двете кифлички. Кафето. Сандвичът с пуешко.

Пълна евакуация на всичко изядено.

Тя не усещаше гаденето. Чувстваше единствено отвратителните лапи на Леш върху кожата си. Проникването му в тялото й...

А ето го и портокаловия сок.

О, боже. Как беше понасяла онова, което кучия син й беше причинявал отново и отново? Побоищата, страданията и хапането. Последвани от брутален секс.

Отново, и отново, и отново. А после последствията. Старанието й да се почисти от него, да го отстрани от себе си.

По дяволите. Пореден пристъп на гадене прекъсна мислите й и макар да мразеше да повръща, това блокира съзнанието й и донесе облекчение. Сякаш тялото й се опитваше физически да се освободи от травмата, да я избълва, така че тя да може да започне на чисто.

Един вид рестартиране, така да се каже.

Когато най-тежкият пристъп на повръщане приключи, тя се отпусна назад върху стъпалата си и подпря лепкавото си чело с ръка. Докато въздухът преминаваше навътре и навън през гърлото й, позивите за повръщане отново се надигнаха.

Вътре вече няма нищо, каза си тя. Освен ако стомахът й не се канеше да изстреля навън и белите й дробове.

По дяволите, мразеше тази част. След като си преминал през ада, съзнанието ти и заобикалящата те среда винаги крият подводни мини и никога не знаеш какво ще предизвика експлозията. Естествено, с течение навремето спомените за преживяното избледняваха, но завръщането към «нормалния живот» беше труден процес. Тя вдигна глава и пусна водата в тоалетната.

Когато към ръката й беше притисната хладна кърпа, тя подскочи, но беше Джон. Нищо, от което да се бои. А и той държеше единственото, което тя наистина желаеше в момента — тази чиста, влажна и хладна кърпа беше като божи дар.

Тя зарови лицето си в нея и потръпна от облекчение.

— Съжалявам за храната. Беше наистина приятно, докато я поглъщах.

Беше време за доктор Джейн.