Единствена любов

— Мисля, че е точно обратното. Ти не знаеш нищо за себе си. Между другото, докато свършваше, тя извика твоето име.

Това окончателно разгневи Грег и той направи още една крачка напред.

— На твое място бих бил по-внимателен — предупреди гласът. — Нали не искаш да бъдеш наранен? Минавам за ненормален.

— Ще се обадя в полицията.

— Няма за какво. Двама възрастни, по взаимно съгласие и така нататък.

— Тя е била заспала!

Ботушът се раздвижи и стъпи здраво на пода.

— Внимавай с тона, момче.

Преди да успее да отвърне на оскърблението, мъжът се наведе напред. И Грег изгуби способността си да говори. В онова, което виждаше под светлината на лампата, нямаше никаква логика. Беше портретът. От дневната на долния етаж. Само че жив и дишащ. Единствената разлика се състоеше в това, че косата му не беше опъната назад, а се спускаше на червеникавочерни кичури по раменете му, които бяха два пъти по-широки от тези на Грег.

О, боже. Очите му приличаха на залязващо слънце, блестящи и с прасковен цвят.

Напълно хипнотизиращи.

И действително донякъде налудничави.

— Бих предложил — заговори непознатият със странния си акцент, — да се разкараш от този таван и да се върнеш при своята прекрасна дама...

— Потомък на Ратбун ли си?

Мъжът се усмихна. Да, добре. Нещо със зъбите му съвсем не беше наред.

— Имаме някои общи неща, наистина.

— Боже.

— Време е да си тръгнеш и да завършиш малкия си проект — вече не се усмихваше, което беше донякъде успокояващо. — И ще ти дам един съвет вместо ритника отзад, който съм изкушен да ти тегля. Няма да е зле да се грижиш за жената малко по-добре, отколкото го правиш напоследък. Тя изпитва истински чувства към теб, за което не е виновна, а и очевидно ти не ги заслужаваш. Иначе не би излъчвал такава силна миризма на вина. Късметлия си, че я имаш до себе си, така че спри да се държиш като сляп глупак.

Грег не се стъписваше лесно, но дори животът му да зависеше от това, не знаеше какво да отговори. Откъде този непознат знаеше толкова много?

А и мисълта, че Холи е била с друг, му беше непоносима. Но пък беше произнесла неговото име.

— Помахай ми за довиждане — Ратбун вдигна ръка и изимитира помахване на дете. — Обещавам да оставя жената на мира, стига ти да спреш да я пренебрегваш. Сега върви.

По рефлекс Грег вдигна ръка и помаха, а после краката му го поведоха към вратата.

Господи, слепоочията го боляха. Господи. Защо беше. Къде. Мозъкът му спря да функционира, сякаш беше блокирал. После слезе долу на втория етаж. Отправи се към стаята си.

Съблече дрехите си и легна в леглото само по боксерки. Отпусна пулсиращата си глава на възглавницата до Холи и я придърпа към себе си, като се мъчеше да си спомни.

Трябваше да направи нещо. Какво беше. Третия етаж. Трябваше да се качи на третия етаж. Нов прилив на болка замъгли съзнанието му, което не само уби желанието му да ходи някъде, но и интереса му към всичко случващо се в таванското помещение над тях. Затвори очи и получи много странно видение за някакъв непознат, чието лице му се струваше познато. Но после заспа дълбоко и вече нищо нямаше значение.

43.

Проникването в съседното имение не представляваше никакъв проблем. След като известно време бе наблюдавал къщата, Дариъс не беше забелязал никакво движение извън стените на дома и беше обявил, че двамата с Тормент могат да влязат... Така че го направиха. Дематериализираха се от малката горичка, разделяща двата имота, за да приемат форма в близост до кухненското крило... А после на право влязоха в къщата през масивната дървена врата.

В действителност най-голя мото препятствие, което трябваше да преодолеят, беше да превъзмогнат нарастващото чувство на страх.

С всяка стъпка и всяка глътка въздух на Дариъс му ставаше все по-трудно да се движи напред, а инстинктите му крещяха, че не се намира на правилното място. Но все пак отказваше да се върне назад. Тъй като нямаха друга следа, не им оставаше нищо друго освен да продължат напред. И макар да съществуваше вероятност дъщерята на Сампсън да не е тук, той трябваше да предприеме нещо или щеше да полудее.