Единствена любов

Най-голямата им грижа и причината, поради която не вървяха по покритите с каменни плочи подове, бяха спящите кучета. В много от къщите ги използваха за пазачи, а не се нуждаеха от подобни усложнения. Надяваха се, че ако имаше кучета в къщата, те лежаха сгушени в краката на господарите си. Не беше ли това нормално за всеки личен гард? Все пак късметът беше на тяхна страна. Нямаше кучета пазачи. Поне доколкото те можеха да видят, чуят или подушат.

И накрая успяха да открият коридора, водещ към подземието. Двамата извадиха свещи и запалиха фитилите им, а пламъкът освети грубо изсечените стъпала и неравните стени... Всичко това подсказваше, че семейството никога не слизаше тук и мястото се посещава само от слугите.

Още едно доказателство, че домакинството не принадлежеше на вампири. Подземията в техните домове бяха най-пищните помещения в къщата.

В мазето каменната настилка бе заменена от отъпкана пръст, а въздухът бе натежал от влага. Навлизаха все по-навътре и стигнаха до складови помещения, пълни със сандъци с вино, съдове с осолено месо, кошници с картофи и лук.

В далечния край на мазето Дариъс очакваше да открият второ стълбище, което да ги отведе обратно на горния етаж. Вместо това подземния коридор свършваше в стена. Нямаше врата. Само стена. Той се озърна, за да провери за резки в земята или пукнатини в камъка, подсказващи за скрит панел или малък проход. Но не откри нищо. За да са сигурни, двамата с Тормент прокараха ръце по повърхността на стената и по пода.

— На горния етаж имаше много прозорци — промърмори Тормент.

— Но ако я държат горе, биха могли да дръпнат завесите, за да не влиза светлина. Също така е възможно да има и вътрешни стаи без прозорци.

Двамата стояха с лице към задънения коридор и ужасяващото усещане, че не трябва да бъдат тук, изпълни Дариъс до такава степен, че му стана трудно да диша, по кожата му изби пот и усети по гърба му да лазят студени тръпки. Имаше чувството, че и Тормент изпитва същото напрегнато безпокойство, тъй като момчето не спираше да прехвърля тежестта си от единия на другия крак. Дариъс поклати глава.

— Изглежда, тя наистина не е тук...

— Самата истина, вампире.

Дариъс и Тормент се обърнаха, като в същото време извадиха кинжалите си. Докато гледаха към онзи, който ги беше изненадал в гръб, Дариъс си помисли: «Е, това обяснява чувството на ужас».

Облечената в бяла роба фигура, която блокираше пътя им навън, не беше нито на човек, нито на вампир.

Беше симпат.

44.