Единствена любов

Поне хората бяха изпратили някой способен. Макар че може би чак такава компетентност не беше от полза. Колкото по-малко се замесваше другата раса в подобни ситуации, толкова по-добре. А Де ла Крус притежаваше инстинктите и упоритостта на хрътка.

Боже. Проклетият ден щеше да е много дълъг. Изключително дълъг и противен.

Докато наблюдаваше как хората се щурат наоколо и усещаше натиска от страна на личните си бодигардове, дясната й ръка започна да се движи, а пръстите й заоформяха знаците, на които я беше научил Джон.

«А».

«Б»...

«В».

* * *

Леш се събуди от нечий стон. Но не предизвикан от наслада. Това, че лежеше по лице на гол матрак в къщата си, също не допринасяше за доброто му настроение. На всичкото отгоре, когато най-накрая успя да се надигне, видя, че тялото му оставя черно петно след себе си.

Нещо подобно на сянка, хвърляна на земята, отражение на онова, което всъщност представляваше.

Мили боже. Приличаше досущ на онзи от «Похитителите на изчезналия кивот», чието лице се беше разпаднало накрая. Според обложката на дивидито специалните ефекти били постигнати, като използвали желе и вентилатор с горещ въздух. Не точно за такава роля беше мечтал. Излезе от стаята и се запъти към кухнята с усещането, че влачи хладилник зад гърба си. Когато стигна там, установи, че силиконовата кукла не беше в много по-добро състояние. Лежеше на пода до вратата. Беше изсмукал достатъчно от кръвта й, че да я извади от строя окончателно, но не достатъчно, че да я прати при Омега.

Ама че лош късмет беше извадила. Да стои на ръба между живота и смъртта, разкъсвана от болки и неспособна да диша, осъзнавайки, че вечният покой е близо, но никога няма да настъпи, беше достатъчно, за да иска да се самоубие.

Но пък... тя не подозираше, че няма изход. Че щеше да остане в това състояние завинаги. Може би беше по-добре да запази тази информация за себе си. Това щеше да е доброто му дело за деня. Тя отправи жалък зов за помощ към него, но той я прескочи и отиде да провери какво беше положението с храната. За да пести пари, пътувайки насам, си беше купил евтин хамбургер, чийто вкус беше само с една идея по-добър от този на кучешка храна, при това докато още беше топъл.

Времето не беше подобрило вкуса на половината, която не беше успял да погълне, но той все пак я изяде. Студена. Прав пред кухненския плот.

— Искаш ли малко? — обърна се към жената. — Да? Не?

Всичко, което тя успя да направи, беше да го умолява с кървясали очи и зяпнала уста, от която се стичаше слюнка. Или. може би не умоляваше. Изглеждаше някак ужасена. Което означаваше, че независимо от състоянието й, видът му беше достатъчно стряскащ и отблъскващ, че да я изтръгне от агонията макар и за миг.

— Добре, кучко. Твоята външност също не въздейства чудотворно на апетита ми.

Обърна се и се загледа през прозореца в слънчевия ден навън и се почувства отвратително.

Не беше искал да напуска фермерската къща, но се бе почувствал като страдащ от нарколепсия — толкова беше изтощен, а нямаше как да рискува и да подремне, заобиколен от всички тези врагове наоколо. Налагаше се да се оттегли и да изчака възможността да удари отново. В противен случай можеше да потегли за страната на сънищата и да се събуди с дуло в устата. А може би и нещо по-лошо. Но поне слънцето все още грееше на безоблачното небе, а това беше добра новина за него. Даваше му времето, от което се нуждаеше. Братята нямаше да се явят за нищо на света, преди да е станало достатъчно тъмно и що за домакин щеше да е той, ако не ги посрещне както подобава?

Може копелето, целуващо задника на Омега, да беше започнало купона, но Леш щеше да го завърши.

Имаше нужда от още муниции, но не за оръжието си.

Взе шлифера и си сложи шапката, после нахлузи ръкавиците и прескочи проститутката. Докато отключваше вратата, спаружената й ръка заопипва обувката му и окървавените й пръсти се вкопчиха в кожата.

Той погледна надолу към нея. Вече не беше способна да говори, но налетите й с кръв очи казваха всичко. «Помогни ми. Умирам. Не мога да се убия сама... Направи го заради мен.»

Очевидно беше превъзмогнала погнусата си от него. Или може би това, че се беше покрил, помагаше. При нормални обстоятелства просто би я зарязал така, както си беше, но не можеше да се отърси от спомена как беше свалял плътта от собственото си лице. Налагаше си да продължи напред с презумпцията, че този кошмар няма да продължи вечно, но какво щеше да прави, ако съдбата му беше именно такава? Ако продължеше да гние, докато скелетът му се разпадне и свърши в нейното положение? С нищо пред себе си освен безкрайно страдание.

Леш измъкна един нож от калъфа на кръста си и когато се приближи към нея, тя не се отдръпна. Вместо това се извъртя по гръб и му откри гърдите си. Достатъчно бе едно пробождане и с мъките й беше свършено. Проблесна ярка светлина и тя се стопи във въздуха, оставяйки само обгорена окръжност на килима.