Единствена любов

— Именно редът е онова, което ме дразни тук. Бих предпочела да се отърва от това лицемерие.

— Не можете ли да си тръгнете, когато пожелаете?

— Не.

— Това не е редно.

Очите на Пейн се заковаха в другата жена. която сега се беше заела да сгъва прекроените роби на Пейн.

— Никога не съм очаквала, че би казала нещо против Скрайб Върджин.

— Обичам нашата най-скъпа майка на расата. Моля, не ме разбирайте погрешно. Но да бъдете държана в затвор, дори и луксозен, не е редно. Аз сама съм избрала да остана тук завинаги. Вие, обаче, трябва да сте свободна да си тръгнете.

— Завиждам ти.

Ноуан сякаш се сви под робата си.

— Не трябва дори да си го помисляте.

— Наистина ти завиждам.

В настъпилата тишина Пейн си припомни разговора с Лейла до водното огледало. Същата размяна на реплики, но ролите бяха сменени. Тогава Лейла й беше завидяла, че не копнее за мъже и секс. А сега на самата нея й се стори ценно доволството на Ноуан от инертния й живот. Какъв дяволски кръг, помисли си Пейн.

Сетне отново обърна глава към «гледката» навън и се взря в тревата с неприязън. Всяко стръкче беше идеално подрязано до нужната дължина, сякаш пред нея се простираше килим, а не морава. И това, разбира се, не беше дело на някой градинар, така, както и вечно цъфтящите лалета, издигащи се на деликатните си стъбла, минзухарите, които никога не се разлистваха повече от нужното, и розите, които винаги бяха увенчани с нежни пъпки. Нямаше никакви насекоми, плевели и болести.

Нямаше и растеж.

Иронията се състоеше в това, че всичко изглеждаше идеално поддържано, без да бъде докосвано от никого. В края на краищата на кого му беше нужен градинар, когато имаше Бог, който е способен да сътвори всичко абсолютно съвършено... и да го запази такова. По начин, който превръщаше Ноуан в някакво чудо. Беше й позволено да оцелее след раждането си и да диша несъществуващия въздух, въпреки че не беше съвършена.

— Не желая това — заяви Пейн. — Наистина не го желая.

Когато не получи отговор, тя погледна през рамо. и се намръщи. Жената си беше тръгнала по същия начин, както беше дошла, без шум и суетня, и беше оставила всичко подредено от грижовните й ръце.

У Пейн се надигна вопъл и тя знаеше, че трябва да бъде освободена. Иначе щеше да полудее.

* * *

В района на фермите край Колдуел Хекс най-сетне получи възможност да влезе в къщата, след като полицаите си тръгнаха в пет следобед. Докато напускаха, униформените изглеждаха така, сякаш се нуждаеха от цяла седмица почивка. Но пък газенето с часове из съсирваща се кръв имаше върху хората този ефект. Те заключиха навсякъде, запечатаха предната и задната врата и оградиха двора с жълта лента. После се качиха в колите си и отпътуваха.

— Да влезем — обърна се тя към сенките.

Дематериализира се и прие форма насред дневната, а Трез и Ай Ем я последваха. Без да си разменят нито дума, те се разпръснаха и заоглеждаха бъркотията в издирване на неща, които хората не биха се сетили да потърсят.

След двайсетминутно шляпане из кървавата каша на долния етаж и ровене из прахоляка на горния, разполагаха с едно голямо нищо.

Хекс можеше да почувства телата и емоционалните им решетки, белязани от преживяваното страдание, но те бяха като отражение във вода. Тя просто не можеше да ги достигне.

— Имате ли отговор от Рив? — попита Хекс и вдигна единия си крак, за да погледне изцапания ток на ботуша си. Кръвта беше стигнала до кожата. Страхотно.

Трез поклати глава.

— Не. Но мога да се обадя отново.

— Не си прави труда. Сигурно спи.

По дяволите! Тя се беше надявала да е получил съобщението й и вече да е започнал да издирва номера. Застанала в антрето, заоглежда трапезарията и олющената маса, която очевидно беше използвана като дъска за кълцане.

На малкото приятелче на Омега щеше да му се наложи да се върне за новоприетите. Ако са изолирани, така както тя беше изолирана от Леш, от тях нямаше да има никаква полза, тъй като те не биха могли да се освободят сами от паралелната равнина.

Освен ако невидимият им затвор не можеше да бъде отключен от разстояние.

— Ще трябва да останем — каза тя. — И да видим кой още ще се появи.

Заедно със сенките претърсиха кухнята, като крачеха из нея, оставяйки пресни кървави следи по нацепения балатум...

Такива, които без съмнение щяха да объркат мозъците на разумните и добросъвестни полицаи. Но проблемът не беше неин.

Погледна часовника на стената. Преброи празните бъчвички, бутилки и метални кутии от бира. Отбеляза фасовете марихуана и следите от магистралите от кокаин.

Отново погледна часовника.

Навън слънцето като че беше спряло да се снижава, сякаш златният му диск се боеше да не бъде прободен от клоните на дърветата.

След като не можеше да продължи с преследването си, тя нямаше за какво друго да мисли, освен за Джон. Сигурно досега вече беше на нокти от безпокойство, а това определено не беше състоянието, в което е добре да срещнеш врага си. Щеше да е гневен, разсеян и свръхнапрегнат. Не беше възможно да му се обади, за да поговорят. Той не можеше да й отговори. А онова, което искаше да му каже, не беше нещо, което да напишеш в съобщение.