Единствена любов

Какъвто бащата... такъв и синът.

Нямаше да свърши дните си като онази курва, която беше наръгал и поел в себе си. Беше се насочил към територията на Омега. и не гниеше, а се трансформираше.

Започна да се смее. Вълни на задоволство разтресоха корема му, преминаха през гръдния кош, загъргориха в гърлото и се изляха през устата му. Падна на колене до мъртвата жена и почувства облекчение.

Внезапно се извъртя на една страна и повърна гнусната кръв, която беше погълнал. Когато спря за малко, той обърса брадичката си с ръка и погледна към лъскавата червена течност, покриваща призрачното очертание на онова, което някога беше плът.

Но нямаше време да се любува на тази нововъзникваща форма. Разтърси го нов позив за повръщане с такава сила, че беше заслепен от рой експлодиращи звезди.

51.

Седнала в личната си стая, Пейн се взираше навън към пейзажа на Другата страна. Зелената трева, лалетата и орловите нокти се простираха до група дървета, ограждаща ливадата. Над кичестите им клони се издигаше млечният купол на небето, подобно на капак на огромна ракла.

Тя знаеше от личен опит, че ако вървиш до края на гората и преминеш отвъд сенките й, ще се озовеш. точно там, откъдето си влязъл.

Нямаше път навън, освен ако не получиш позволение от Скрайб Върджин. Единствено тя притежаваше ключа за невидимата ключалка и не би допуснала Пейн да излезе. Не би я оставила да отиде дори до къщата на Примейла в Далечната страна, както беше позволено на останалите.

А това означаваше, че тя прекрасно знае какво е родила. Беше наясно, че озовеше ли се веднъж на свобода, дъщеря й няма да се върне.

А Пейн беше дала това ясно да се разбере — при това с крясъци, от които ушите й бяха забучали. Като се върнеше назад, осъзнаваше, че избухването й, макар и искрено, в никакъв случай не можеше да се нарече добра стратегия. По-добре да беше запазила всичко това за себе си и тогава може би щеше да получи разрешение да отиде до Далечната страна... и после да остане там. Все пак майка й не би могла да я върне насила в земята на живите статуи. Е, поне на теория.

Във връзка с това се замисли за Лейла, която тъкмо се беше върнала от среща със своя мъж. Тя грееше, излъчвайки щастие и задоволство, каквито Пейн никога не беше изпитвала. И това до голяма степен обясняваше потребността й да се махне оттук. Дори онова, което я очакваше в Далечната страна, да бе различно от всичко, което си спомняше от малката частица свобода, която бе познала, тя все пак щеше да има възможност за избор.

Наистина, неописуемо проклятие беше да си роден и да не можеш да живееш живота си. Ако не стигнеше дотам, да убие майка си, тя щеше да остане блокирана тук, но колкото и да я мразеше, тя не би предприела такава стъпка. От една страна, не беше сигурна, че би победила в подобен конфликт. А от друга. вече се беше отървала от баща си. Да убие майка си не беше изживяване, което да крие някакво очарование за нея.

О, миналото, това болезнено и окаяно минало. Колко ужасяващо беше да си в плен на безкрайно еднообразно бъдеще, когато на плещите ти тежи бремето на история, прекалено страшна, че да размишляваш над нея. Състоянието на летаргия беше твърде щедър дар в сравнение с това наказание. Поне докато съзнанието й бе застинало, нямаше възможността да броди наоколо и да си мисли за неща, които й се искаше никога да не са се случвали, и такива, които никога няма да има възможност да изживее.

— Бихте ли желали нещо за ядене?

Пейн погледна през рамо. Ноуан стоеше на прага, приведена в поклон и с поднос в ръцете.

— О, да, моля — Пейн се отърси от мислите си. — Защо не се присъединиш към мен?

— Любезно ви благодаря, но ще ви сервирам и ще си тръгна — прислужницата постави храната до Пейн на пейката пред прозореца. — Когато с краля привършите тренировката си, ще се върна да взема подноса.

— Може ли да те попитам нещо?

Ноуан се поклони отново.

— Разбира се. Как мога да ви бъда полезна?

— Защо никога не ходиш в Далечната страна, както правят другите?

Настъпи дълго мълчание... После жената изкуцука до леглото на Пейн и с треперещи ръце заоправя завивките, проявявайки изключително старание.

— Не проявявам интерес към онзи свят — отговори тя. — Тук съм в безопасност. Там. няма да съм на сигурно място.

— Примейлът има здрава ръка и отлични умения с кинжала. Нищо няма да те застраши, докато си под негова закрила.

Гласът, който дойде изпод качулката, беше спокоен.

— Обстоятелствата там често се променят и започват да царят хаос и безредици. Прости решения могат да доведат до потресаващи последствия. Тук всичко е подредено.

Казано от оцеляла след случилия се преди около седемдесет и пет години набег, помисли си Пейн. През онази ужасна вечер вампири от Далечната страна бяха проникнали през бариерата и бяха донесли със себе си насилието, което беше често явление в техния свят.

Мнозина бяха загинали или ранени. включително и тогавашният Примейл. Пейн отново се загледа в прекрасния статичен пейзаж. и изведнъж разбра логиката на другата жена, макар да не я споделяше.