Единствена любов

Джон огледа сцената пред себе си, като се фокусираше повече върху сенките, отколкото върху предметите, осветени от изгрялата луна. После затвори очи и освободи инстинктите си, като пусна на воля онзи невидим сензор, намиращ се в центъра на гърдите му. В моменти като този не знаеше защо върши това, което вършеше. Завладяваше го някакъв импулс и убедеността, че го е правил и преди... при това успешно... беше така силна, че не можеше да я пренебрегне.

Да. Можеше да усети, че става нещо. Вътре в къщата имаше духове. И това със сигурност му напомняше за усещането в онази зловеща спалня, където се беше доближил толкова много до Хекс, но в същото време бяха толкова далече един от друг. Бе доловил присъствието й, но беше блокиран и не бе успял да направи връзката.

— Телата са там вътре — каза Хекс. — Просто не можем да ги видим или да се доберем до тях. Но ви казвам, че са вътре.

— Тогава да не се мотаем повече отвън — отговори Ви и се дематериализира.

Рейдж го последва, озовавайки се право в къщата, докато на Бъч му бяха нужни повече усилия, за да се присъедини към тях. Закрачи бързо по неподдържаната морава с изваден пистолет, притиснат до бедрото му. Погледна през прозореца, докато чакаше Ви да му отвори задната врата.

— Ще влезеш ли? — попита Хекс.

Джон започна да изписва знаците внимателно, за да й даде възможност да ги разчете.

— Ти вече докладва какво има вътре. По-любопитен съм кой ще се появи пред входната врата.

— Съгласна съм.

Един по един братята се върнаха. Ви заговори тихо:

— Ако приемем, че Леш не се опитва просто да ни демонстрира колко много са новоприетите лесъри и ако допуснем, че Хекс е права.

— Няма какво да допускаме. — тросна се тя. — Права съм. — . значи, който е причинил това на нещастните мръсници, ще се върне.

— Благодаря, Шерлок.

Ви й отправи гневен поглед.

— Ще бъдеш ли така добра да се държиш малко по-прилично, сладурче?

Джон се напрегна и си помисли, че колкото и да обичаше брата, никак не одобряваше тона му.

Хекс очевидно беше на същото мнение.

— Наречи ме «сладурче» още веднъж и това ще е последната дума, излязла от устата ти.

— Не ме заплашвай, ела.

Бъч доближи Ви в гръб и запуши устата му с длан, а Джон хвана ръката на Хекс и я принуди да се успокои, докато гледаше към брата. Никога не беше разбирал враждебността помежду им, макар че тя съществуваше открай време.

Намръщи се. След кратката свада Бъч се беше втренчил в земята. Хекс се беше съсредоточила върху едно дърво над рамото на Ви, а Ви ръмжеше и се взираше в ноктите на ръката си.

Тук ставаше нещо.

О... боже.

Ви нямаше причина да не харесва Хекс... В действителност тя беше точно от типа жени, които обикновено уважаваше. Освен ако, разбира се, тя не е имала нещо с Бъч. Беше известно, че Ви беше обсебен от най-добрия си приятел и не проявяваше ревност единствено към неговата шелан.

Джон сложи край на разсъжденията си. Нямаше нужда да научава повече. Бъч беше сто процента верен на своята Мариса, така че дори нещо да се беше случило с Хекс. то е било преди цяла вечност.

Вероятно преди Джон изобщо да я беше срещнал. Или докато е бил претранс.

Но всичко това бе минало. А и не би трябвало да.

Мисловният му поток милостиво беше прекъснат от приближаването на кола. Вниманието на всички мигом се насочи към автомобила, който изглеждаше като тоалета мечта на някое дванайсетгодишно момиченце. В средата на осемдесетте.

Сиво, яркожълто и отровно розово. Наистина ли някой смяташе, че това е красиво? Ако зад волана седеше лесър, Джон имаше още една причина да го унищожи.

— Това е модифицираната хонда — прошепна Хекс.

Изведнъж наоколо настъпи някаква промяна, сякаш отгоре им беше спуснато покривало. За щастие видимостта отслабна само за миг, после отново всичко се проясни.

— Спуснах мис — заяви Ви. — Ама че загубеняк. Тази кола е прекалено лъскава за такъв район.

— Кола? — изсумтя Рейдж. — Моля те. Това е шевна машина с прикрепени спойлери. Моят понтиак ще я накара да му диша прахта дори ако потегля от четвърта.

Чу се странен шум и Джон погледна назад. Както и тримата братя.

— Какво? — Хекс се наежи и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз умея да се смея. А това е. наистина е смешно.

Рейдж се ухили.

— Винаги съм те харесвал.

Шевната машина отмина къщата и после се върна обратно. Само за да обърне отново и за трети път да мине покрай къщата.

— Това започва да ми доскучава — Рейдж местеше тежестта си от крак на крак, а очите му блестяха в неоновосин цвят. което означаваше, че звярът в него ставаше все по-раздразнен. А това никога не вещаеше нещо добро. — Защо не му украся капака и не извлека копелето с главата напред през стъклото?

— По-добре да действаме спокойно и да му заложим капан — промърмори Хекс, а в главата на Джон се въртеше абсолютно същата мисъл.