Единствена любов

Продължи по коридора към една друга стая. Когато почука на вратата, имаше чувството, че отдавна е трябвало да направи това, което се канеше да стори.

Тор отвори полуоблечен. и очевидно беше изненадан.

— Какво става?

— Може ли да вляза? — изписа Джон.

— Да, разбира се.

Джон пристъпи вътре с някакво странно предчувствие. Но пък ставаше ли дума за Тор, той винаги беше имал такова. Както и усещането за силна връзка помежду им.

Намръщи се, докато го наблюдаваше, замислен как двамата бяха гледали «Годзила», седнали на онзи диван, когато Хекс бе излязла навън през деня да се бие. Беше интересно, че винаги се чувстваше така комфортно заедно с Тор, все едно е сам, но без да е самотен.

— Ти ме следиш, нали? — изписа внезапно Джон. — Присъствието, което почувствах. В ателието за татуировки и в парка «Екстрийм».

Тор присви очи.

— Да, аз бях. Защо? Виж, не е защото мисля, че не можеш да се справиш сам.

— Не, няма проблем. Но онова, което не разбирам, е... Ако си достатъчно силен да бъдеш на бойното поле, защо не ги избиваш? Заради... нея. Защо си губиш времето с мен?

Тор изруга тихо.

— По дяволите, Джон. — дълга пауза. — Нищо повече не можеш да направиш за мъртвите. Няма ги. С тях е свършено. Но живите. Можеш да се погрижиш за живите. Знам в какъв ад се намираше. И все още се намираш. Аз изгубих моята Уелси, защото не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен... Не бих могъл да го понеса, ако загубя и теб по същата причина — братът замълча, а Джон се почувства, сякаш внезапно го бяха ударили. Но не беше изненадан. Защото Тор беше именно такъв. Последователен и естествен. Достоен мъж.

Тор се засмя сурово.

— Не ме разбирай погрешно. Веднага щом приключиш с тази гадост с Леш и копелето бъде убито, ще се заема с онези кучи синове. Ще унищожавам лесъри в памет на моята любима до края на живота си. Но работата е там, че помня. Преживял съм същото, което ти преживя, когато си мислеше, че твоята жена е мъртва. Без значение за колко хладнокръвен се смяташ, истината е, че в такъв момент не си на себе си. И ти имаше късмета да си я върнеш обратно, но в живота нещата невинаги се подреждат по този начин и толкова бързо. И нека да сме честни, ти си готов на всичко, за да я защитиш, дори да се изправиш пред куршум. Това е напълно разбираемо, но бих искал да бъде избегнато, ако е възможно.

Когато думите на Тор достигнаха до съзнанието му, Джон изписа, без да се замисли:

— Тя не е моя жена.

— Напротив, твоя е. И двамата много си подхождате. Дори нямаш представа колко много.

Джон поклати глава.

— Без да се обиждаш, не съм сигурен дали си наясно какво говориш.

— Не е нужно да е лесно, за да е истина.

— В такъв случай със сигурност сме един за друг.

Последва дълго мълчание и Джон имаше странното усещане, че животът започва отначало, че липсващите елементи най-накрая са си дошли по местата.

И ето че се провеждаше ново събрание на клуба на оцелелите от гадостите на живота. Боже, като се имаше предвид всичко, през което бяха преминали обитателите в имението, може би Ви трябваше да измисли специална татуировка, която да сложат на задниците си. Защото със сигурност всички бяха печеливши от лотарията, що се отнасяше до житейските трусове.

Или може би просто животът си беше такъв. За всички на планетата. Може би членството в клуба на оцелелите не беше нещо, което си постигнал, а нещо, с което си бил роден, като си излязъл от утробата на майка си. С първия удар на сърцето си бил включен в списъка, а останалото са само подробности. Думите и определенията, описващи събитията, които разклащат основите ти и те запращат в бездната, невинаги са същите, както при другите хора, но неочакваната жестокост на страданията и нещастията, безмилостния произвол на зли мъже, болезнените спазми на съсипаното от загуба сърце, подрънкващите окови в душата ти — в основата си всичко е едно и също.

Джон започваше да осъзнава, че в същността си животът не е романтичен и е достатъчна една дума, за да го обрисуваш: гадост.

Но все пак продължаваш напред. Браниш приятелите, семейството и любимата си, доколкото си способен. Продължаваш да се бориш, дори когато си повален. Надигаш задника си от земята и продължаваш да воюваш.

— Държах се ужасно с теб — изписа Джон. — Съжалявам.

Тор поклати глава.

— Нима аз постъпих по-добре? Не се извинявай. Като мой най-добър приятел баща ти все ми повтаряше да не се обръщам назад, а винаги да гледам напред.

Значи оттам идваше всичко, помисли си Джон. Вярата беше в кръвта му.