Единствена любов

— За бога — промърмори Куин. — Къде тече този проклет купон?

Да, тя не беше единствената, която нямаше търпение да влезе в

битка.

Най-неочаквано Хекс почувства някакво изтръпване, което обхвана цялото й тяло, някакво резониране, което в началото не разпозна.

Хвърли поглед към останалите. Блей и Куин старателно избягваха да се гледат един друг. Тор и Джон крачеха наоколо. Зейдист беше извадил телефона си, за да докладва, че са на мястото.

Това усещане.

И в този миг тя осъзна, че чувства собствената си кръв в друг. В Леш. Леш не беше далече.

Завъртя се на токовете си и тръгна на сляпо. Отначало вървеше, а после се затича. Чу, че някой извика името й, но нямаше време да спре, за да обяснява.

Сега никой не можеше да я спре.

65.

От Другата страна Пейн лежеше в неестествена поза върху твърдия мрамор, а болката я изпълваше. но само над кръста. В краката си не чувстваше нищо, само слабо изтръпване, което я накара да си помисли за огнените искри от горящо влажно дърво. Слепият крал се беше навел над потрошеното й тяло със сериозно лице... Скрайб Върджин също се бе появила в своята черна роба и приглушената си светлина.

Не беше изненадващо, че майка й беше дошла да я оправи чрез магия. Също като при повредената врата, която по чудо се беше ремонтирала, скъпата й майка искаше да отстрани всяка нередност, да сложи всичко в ред, да направи всичко перфектно.

— Аз. отказвам — повтори Пейн през стиснатите си зъби. — Няма да дам съгласието си.

Рот хвърли поглед през рамо към Скрайб Върджин и после отново обърна глава надолу към нея.

— Чуй ме, Пейн, в това няма никаква логика. Не чувстваш краката си. Вероятно гръбнакът ти е счупен. Защо не й позволиш да ти помогне?

— Не съм някакъв неодушевен. предмет, който тя може да манипулира, както си иска. за да задоволи прищевките си и.

— Пейн, бъди разумна.

— Разумна съм.

— Ще умреш.

— Тогава майка ми ще може да ме наблюдава как издъхвам — просъска тя. и после изведнъж изстена. Съзнанието я напусна за миг, всичко пред погледа й се размаза, но после успя да се фокусира отново. По шокираното изражение на Рот разбра, че е била припаднала.

— Я почакай, тя е. — приклекнал, кралят се подпря с длан на мраморния под. — Твоята. майка!

Пейн не я беше грижа, че е разбрал. Никога не се беше чувствала горда, че е родна дъщеря на създателката на расата. Дори се беше старала да се дистанцира. но какво ли значение имаше сега? Ако откажеше «божествената» й намеса, щеше да поеме оттук направо към Небитието. Болката, която изпитваше, не оставяше съмнение за това.

Рот се извърна към Скрайб Върджин.

— Това истина ли е?

Не последва нито утвърдителен, нито отрицателен отговор. Нито пък наказание, задето се е осмелил да я обиди с въпрос. Кралят погледна обратно към Пейн.

— Мили. боже.

Пейн си пое въздух с мъка.

— Остави ни, скъпи кралю. Върни се в твоя свят и ръководи поданиците си. Не ти е нужна нейната помощ. Ти си прекрасен мъж и отличен воин.

— Няма да те оставя да умреш — отсече той.

— Нямаш друг избор.

— Така си мислиш — Рот скочи на крака и сведе глава надолу към нея — остави я да те излекува! Изгубила си ума си! Не можеш да умреш така.

— Със сигурност... мога — Пейн затвори очи и почувства как я залива вълна на изтощение.

— Направи нещо! — сега кралят очевидно крещеше на Скрайб Върджин.

Жалко, че се чувствам така ужасно, помисли си Пейн. Иначе със сигурност щеше да се наслаждава на тази последна проява на независимост. Вярно, че беше дошла на крилете на смъртта, но поне я беше постигнала. Беше се опълчила на майка си. Беше получила свободата си, благодарение на своя отказ да бъде излекувана. Гласът на Скрайб Върджин беше малко по-силен от издихание.

— Отказва помощта ми. Блокирала ме е.

Разбира се, че го беше сторила. Гневът й беше насочен към майка й с такава настойчивост, че нищо чудно да действаше като бариера за магията, с която Скрайб Върджин се опитваше да поправи случилата се «трагедия».

Която в действителност й се струваше като благословия.

— Ти си всемогъща! — рече кралят настоятелно, а нотката на безумие в гласа му беше доста смущаваща. Но пък той беше мъж на честта и без съмнение винеше себе си. — Просто я оправи!

Последва тишина и после тих отговор:

— Не мога да достигна тялото й, както не достигам и до сърцето й.

Ако най-накрая Скрайб Върджин беше разбрала какво е да се чувстваш безсилен. Пейн можеше да умре в мир.

— Пейн! Пейн, събуди се!

Клепачите й се повдигнаха. Рот се намираше на сантиметри от лицето й.

— Ако аз мога да те спася, ще ми позволиш ли да го направя?

Тя не можеше да разбере защо за него това имаше толкова голямо значение.

— Остави ме.

— Ако мога да го направя, ще ми разрешиш ли?

— Не можеш.

— Отговори на проклетия ми въпрос.

Той беше толкова добър мъж и мисълта, че смъртта й щеше да тежи на съвестта му завинаги, я натъжи.

— Съжалявам. за това. Рот. Съжалявам. Вината не е твоя.

Рот се обърна към Скрайб Върджин.

— Нека я спася. Остави ме да я спася!