Единствена любов

Беше време да се вземе решение. Дали да разбият някоя кола, за да ги проследят? Или пък да се материализират върху капака на лексуса и да започнат битка? Бедата беше, че и двете решения носеха риск да нарушат царящото наоколо спокойствие, а почистването на спомени на група от двайсет души щеше да бъде трудно.

— Мисля, че ще оставят един от своите тук — промърмори Куин.

Да. Един от лесърите остана, а лексусът потегли към изхода на паркинга.

Да остави колата да отпътува беше едно от най-трудните неща, които Джон някога беше правил. Но все пак копелетата бяха отвели един от основните дилъри в района, така че щяха да се върнат. И бяха оставили един от своите.

Джон и момчетата щяха да имат с какво да се занимават.

Джон наблюдаваше как убиецът се насочи към парка. За разлика от онзи, чието място беше заел, не се спираше на едно място, а обхождаше периметъра и срещаше погледите на останалите. Очевидно караше скейтбордистите да се чувстват неспокойни и някои от тях, които бяха купували предишната вечер, си тръгнаха. Но не всички бяха така предпазливи... Или в достатъчно добра кондиция, че да ги е грижа.

Чу се тих шум и Джон погледна надолу. Кракът му потропваше, като се движеше нагоре-надолу с невиждана скорост. Но той нямаше да се предаде. Продължи да чака зад бараката... И чакаше... И чакаше.

Нещастникът се разхожда цял час, преди да се озове в обхвата му и цялото това потропване с крака най-накрая се отплати. Със силата на волята си Джон угаси най-близката улична лампа, за да осигури известно усамотение. Когато мръсникът погледна нагоре, Джон напусна прикритието си зад бараката.

Лесърът завъртя глава, очевидно осъзнал, че войната беше почукала на собствената му врата. Кучият син се усмихна и плъзна ръка в якето си.

Джон не се притесняваше, че другият ще извади оръжие. Единственото правило на сблъсъците помежду им беше, че не ги осъществяваха пред хора. Но лесърът извади автоматичен пистолет, който бързо беше вкаран в действие и из парка се разнесе оглушителен изстрел.

Изненадан, Джон се хвърли обратно зад прикритието си. Солените му ругатни сякаш му придадоха допълнително сила.

Заваляха още изстрели и започнаха да рикошират в бетона, а хората се разкрещяха и се втурнаха в различни посоки.

Зад бараката Джон опря гръб в дървената стена и извади собственото си оръжие. Блей и Куин се плъзнаха до него и в кратката пауза между валежите от куршуми се осведомиха дали някой е ранен.

— Какво си мисли той, по дяволите? — изписа Куин. — Май си пада по публика.

Чуха се приближаващи тежки стъпки и прещракване от презареждане на оръжие. Джон хвърли поглед към вратата на бараката. Катинарът там беше истински божи дар. Той вдигна длан, отключи го със силата на съзнанието си, освободи го от веригата и го остави да виси.

— Отидете отзад — изписа Джон на момчетата — и се престорете на ранени.

— По дяволите, не...

Джон насочи дулото на оръжието си към лицето на Куин.

Приятелят му се отдръпна, а Джон се втренчи в разноцветните му очи. Нещата щяха да се случат както искаше Джон. Той щеше да се погрижи за убиеца. Точка по въпроса.

Майната ти, произнесе Куин с устни, преди двамата с Блей да се дематериализират. Със силно изпъшкване Джон се строполи на една страна, а тялото му се удари в земята като огромна торба с цимент. Обърна се по корем и задържа зигзауера под гърдите си с вдигнат предпазител. Стъпките приближаваха, а също и тихият смях, сякаш лесърът беше на върха на щастието.

Когато Леш се върна от посещението при баща си, той прие форма в стаята, която беше в съседство със спалнята, където държеше Хекс. Колкото и да му се искаше да я види, трябваше да стои настрана от нея. Винаги, когато се върнеше от татенцето, не беше на себе си в продължение на поне половин час и нямаше намерение да постъпи глупаво, като й даде шанс да го убие.

Защото тя би го направила. А не беше ли това наистина мило?

Докато лежеше на леглото, затворил очи, реакциите на тялото му бяха забавени, а температурата му ниска. Пое дълбоко въздух с усещането, че е парче размразяващо се телешко. Не че от Другата страна беше толкова студено. Всъщност в дома на баща му беше топло и удобно, особено ако си падаш по кича.

Баща му нямаше почти никакви мебели, но пък свещниците му бяха достатъчни да потопят кораб. Изглежда ледените тръпки имаха нещо общо с преминаването му обратно към тази действителност, защото при всяко негово завръщане от тази страна му ставаше все по-трудно да влезе във форма. Хубавото беше, че едва ли щеше да се налага да ходи там още дълго. Сега, когато беше изучил и овладял цялата поредица от трикове, вече наистина нямаше да има нужда и честно казано Омега не беше много вълнуваща компания.

Разговорите с Омега винаги се въртяха около него самия. И макар желанието да гъделичкат егото му да идваше от безспорно могъщ и разрушителен задник, който по случайност беше и негов баща, всичко това бързо доскучаваше.