Единствена любов

Той хвърли поглед през рамо. Веждите с пиърсинги на Куин бяха смръщени, а очите му гледаха свирепо. Но колкото и да му се искаше да продължат разговора си, Блей нямаше какво да каже. Тръгна бързо надолу по стълбите. И ни най-малко не беше изненадан, че Куин направи същото и продължи да говори.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

Е, чудесно, сякаш умираше от желание да дискутират това пред събралите се в трапезарията. Куин се справяше добре с публиката във всякакви ситуации, но на Блей тя никак не му помагаше. Той се запъти обратно нагоре, докато не се озоваха лице в лице.

— Как се казваше тя?

Куин се дръпна.

— Моля?

— Името на рецепционистката.

— Каква рецепционистка?

— От снощи. В ателието за татуировки.

Куин направи гримаса.

— О, хайде...

— Името й.

— Боже, нямам представа — Куин повдигна рамене. — Какво значение има?

Блей отвори уста и за малко да отговори, че това, което за Куин е било без значение, за него да го наблюдава е било истински кошмар. Ала знаеше, че това би прозвучало обсебващо и глупаво.

Вместо да каже нещо, той бръкна в джоба си, извади кутия «Дънхил» и измъкна една цигара отвътре. Пъхна я в устата си и я запали, загледан в тези разноцветни очи.

— Мразя да пушиш — промърмори Куин.

— Примири се — отговори Блей, обърна се и тръгна надолу.

11.

— Къде отиваш, Джон?

На долния етаж, в задната част на къщата, Джон замръзна с ръка на дръжката на вратата към гаража. Дявол да го вземе... Предполагаше се, че в такава огромна сграда можеш да се измъкнеш незабелязано. Но не. Очи имаше навсякъде. Мнения. също навсякъде.

В това отношение тук беше почти като в сиропиталището.

Обърна се и се озова лице в лице със Зейдист. Братът държеше салфетка в едната си ръка и биберон в другата, като очевидно току-що беше станал от масата и беше дошъл тук през кухнята. Хм, и кой влезе след него през вратата? Куин, грабнал недояден пуешки бут, като че нямаше да види храна поне през следващите десет часа. Пристигането на Блей превърна случващото се в истинска среща на випуска.

Зи кимна към ръката на Джон върху бравата и някак успя да заприлича на сериен убиец въпреки бебешките принадлежности в ръцете си. Може би заради белега на лицето. Или по-вероятно заради очите, които искряха в черно.

— Зададох ти въпрос, момче.

— Изнасям проклетия боклук.

— И къде е той?

Куин довърши вечерята си и абсолютно преднамерено отиде до кофата, за да хвърли кокала.

— Да, Джон. Искаш ли да отговориш и на този въпрос?

Не, не искаше.

— Излизам — изписа той.

Зи се наведе напред и стовари дланта си върху вратата, а салфетката увисна подобно на флаг.

— Всяка нощ излизаш все по-рано и по-рано, но днес стигна границата. Няма да допусна да тръгнеш толкова рано. На дневната светлина ще се изпържиш като хрупкаво печено пиле. И между другото: ако още веднъж решиш да напуснеш къщата без личния си гард, Рот ще използва лицето ти вместо боксова круша. Ясен ли съм?

— Мили боже, Джон — изръмжа Куин възмутено, а изражението на лицето му беше толкова мрачно, сякаш някой е почистил банята с чаршафите от леглото му. — Никога не съм те спирал. Абсолютно никога. И ти се отнасяш така с мен?

Джон се втренчи в пространството някъде над лявото ухо на Зи. Изкушаваше се да изпише, че е чувал как братът е вършил какви ли не налудничави неща, докато е издирвал Бела. Но да спомене отвличането на неговата шелан би било като да покаже червено на бик.

Гласът на Зи стана тих:

— Какво има, Джон?

Не последва отговор.

— Джон — Зи се наведе още по-близо до него, — ако се налага, ще изтръгна отговора ти с бой.

— Просто сбърках часа.

Лъжата не я биваше никак, защото ако беше така, той щеше да е при главния вход, а не да се измъква с истории за боклука. Но честно казано, не го интересуваше дали лъжите му са прозрачни или не.

— Не ми минават тези — Зи се изправи и погледна часовника си. — И няма да ходиш никъде поне още десет минути.

Джон скръсти ръце пред гърдите си, за да се въздържи от коментар, а в главата му зазвуча мелодията от телевизионното предаване «Риск» и той имаше чувството, че ще експлодира.

Твърдият поглед на Зи не правеше положението по-спокойно.

Десет минути по-късно шумът от вдигането на капаците из цялата сграда сложи край на напрежението, а Зи кимна към вратата.

— Добре, сега върви, ако искаш. Поне няма да се изпържиш —

Джон се обърна. — Ако пак те хвана без твояаструкснотрум, няма да си мълча.

Куин изруга.

— И после ще бъда уволнен. А това значи, че Ви ще ми надпише задника с кинжал. Много ти благодаря.

Джон хвана бравата и изхвърча навън. Не се чувстваше добре в кожата си. Не искаше да има проблеми със Зи, защото го уважаваше, но в момента беше прекалено избухлив и както вървяха нещата, това щеше да се влоши.

Озовал се в гаража, той пое наляво и се запъти към външната врата, която се намираше в дъното. Докато се движеше, си наложи да не поглежда към ковчезите, които бяха струпани наоколо. Не. Нямаше нужда в главата му да се загнездва образът дори на един от тях. Или на шестнайсет. Или колкото там бяха на брой.