Единствена любов

Хекс може и да беше мъртва и тази нова действителност без нея можеше да е завинаги, но това не значеше, че няма да отмъсти за нея.

В банята прикрепи към тялото си кобур, въоръжи се, взе якето си и излезе в коридора. Спря за миг и се замисли за всички, които скоро щяха да се съберат на долния етаж. А също и за часа. Капаците все още бяха по местата си.

Вместо да тръгне наляво към главното стълбище и фоайето, той зави надясно. Като се движеше тихо, въпреки тежките си ботуши.

Блейлок излезе от стаята си малко преди шест, защото искаше да провери как е Джон. Обикновено приятелят му почукваше на вратата около времето за хранене, но не и днес. Което значеше, че или е мъртъв или е мъртво пиян. Спря пред вратата на Джон и опря ухо в нея. От другата страна нищо не помръдваше. След като не последва отговор на лекото му почукване, той изруга и отвори. В стаята цареше пълен погром. Отвсякъде висяха дрехи, а леглото изглеждаше, сякаш през него е минал ураган.

— Вътре ли е?

При звука на гласа на Куин той се напрегна, но си наложи да не се обръща. Не беше и нужно. Знаеше, че приятелят му е облечен с някоя тениска «Сид Вишъс», или «Найн Инч Нейлс», или «Слипнот», прибрана в черните му кожени панталони. И че суровото му лице е гладко обръснато. И че черната му коса е леко влажна от душа.

Блей влезе в стаята на Джон и се запъти към банята, като предположи, че действията му ще дадат ясен отговор на въпроса.

— Джон? Къде си, Джон?

Когато бутна вратата на облицованата с мрамор баня, въздухът беше изпълнен с влага и миришеше на сапун «Айвъри», а Джон използваше именно такъв. Върху плота на умивалника беше оставена влажна кърпа.

Обърна се, за да излезе, и се блъсна в гърдите на Куин. Контактът му подейства като удар с кола и най-добрият му приятел посегна да го задържи на крака.

О, не! Само без докосване!

Блей бързо отстъпи назад и се загледа към спалнята.

— Извинявай — последва неловка пауза. — Няма го.

Куин се наведе на една страна и лицето му, това красиво лице, се изпречи пред погледа на Блей. Когато се изправи, очите на Блей го проследиха, защото не можеше да устои.

— Вече не ме поглеждаш.

Не, не го правеше.

— Напротив, нали в момента го правя.

В отчаян опит да се отърве от синьо-зелените му очи, той реши да си намери някакво занимание и отиде до кърпата. Смачка я на топка и я натъпка в шахтата за пране, а това определено помогна поне малко. Особено след като си представи, че притиска в дупката собствената си глава.

Блей беше по-спокоен, когато се обърна. Дори срещна погледа на

Куин.

— Слизам за вечеря.

Чувстваше се доста горд от себе си, когато мина покрай Куин, който протегна ръка и го спря на мястото му.

— Имаме проблем. Аз и ти.

— Така ли.

Не беше въпрос, защото той нямаше интерес да поощрява продължаването на този разговор.

— Какво ти става, по дяволите?

Блей примигна. Какво му ставаше ли? Не той чукаше всичко живо.

Не, той беше жалкият идиот, който копнееше за приятеля си. Което го поставяше в категорията на сантименталните глупаци.

Още малко в този дух и щеше да му се наложи да носи затъкната в ръкава си кърпичка, та да си бърше сълзите. За нещастие пристъпът на гняв бързо изчезна и на негово място почувства празнота.

— Нищо. Всичко е наред.

— Глупости.

Добре. Това беше нечестно. Вече бяха водили този разговор и макар Куин да не подбираше сексуалните си партньори, паметта му функционираше отлично.

— Куин... — Блей прокара пръсти през косата си. Много на място в съзнанието му зазвуча песента на Бони Райт, а богатият й глас пееше:

«Не мога да те накарам да ме обичаш, ако не искаш. Не можеш да накараш сърцето си да чувства нещо, което не е там.»

Блей нямаше как да не се засмее.

— Какво е толкова смешно?

— Възможно ли е да те кастрират, без да усетиш?

Сега беше ред на Куин да започне да примигва.

— Не, освен ако не си пиян като мотика.

— Е, аз съм трезвен. Трезвен до крайност. Както обикновено — като ставаше дума за това, може би трябваше да вземе пример от Джон и да започне да се налива. — Мисля, че е време това да се промени. Извини ме.

— Блей.

— Не. Не започвай с това — той тикна пръст в лицето на приятеля си. — Прави онова, в което най-много те бива. Но ме остави на мира.

Блей отмина, а в главата му цареше пълен хаос, но за щастие краката му си изпълняваха задълженията. Тръгна по коридора със статуите и се насочи към главното стълбище. Докато минаваше покрай произведенията на изкуството, погледът му се плъзгаше по мъжките тела. В съзнанието си той, разбира се, беше прикачил към всяко от тях главата на Куин.

— Няма нужда да променяш нищо.

Куин вървеше плътно зад него, а думите му бяха изречени тихо.

Блей стигна до главното стълбище и погледна надолу. Да се озовеш в това блестящото фоайе беше като да отвориш подарък. С всяка стъпка напред те обгръщаха багри и позлата. Идеално място за брачна церемония, помисли си без конкретна причина.

— Хайде, Блей. Нищо не се е променило.