Единствена любов

Хекс наблюдаваше как гърбът му се отдалечава, а кръвта бучеше в ушите й. Това беше нещо като отзвук на умирането, помисли си тя. Малко по малко, сантиметър по сантиметър, всичко, свързващо я с живота, си тръгваше, поемаше нанякъде, напускаше я. С всяка стъпка на Джон към вратата въздухът напускаше гърдите й, сърцето й забавяше ударите си, кожата й изстиваше. Шансът й за спасение си отиваше. Шансът й за... Именно тогава тя осъзна срещу какво се беше борила през цялото време и за първи път почувства, че няма желание да крие емоциите си. Нямаше нужда. Макар той да беше при нея, тя беше напълно сама и разделена от него, но по-важното бе, че наближаването на собствената й смърт постави ясно приоритетите й.

— Джон — произнесе нежно.

Той спря и погледна през рамо към леглото.

— Обичам те.

Красивото му лице се изкриви от болка и той потърка гърдите си, като че някой беше стиснал сърцето му в юмрук. А после се обърна.

Тялото на Хекс изпревари мисълта й. С един неистов скок тя се втурна към отворената врата с широко разперени ръце и отворена уста. Когато се блъсна в решетките на затвора си, чу силен шум, нещо подобно на сирена. Или на пискливото свистене на фойерверки. Или може би се беше задействала алармената инсталация.

Но източникът беше друг.

Тя крещеше с все сила.

16.

Джон едва намери сили да напусне спалнята. Ако не ставаше въпрос за желязна логика и не изпитваше неистова потребност да смаже лесъра, той не би бил способен да помести ботушите си и на сантиметър.

Можеше да се закълне, че беше почувствал присъствието й. Но знаеше, че това е трик на съзнанието му, породен от отчаяното му търсене. Тя не беше в стаята. Намирала се бе там по-рано. Две абсолютно различни неща. И единствената му възможност да разбере какво се беше случило с нея се намираше в кухнята на долния етаж. Докато слизаше надолу, потърка очите и лицето си и осъзна, че ръката му отказваше да се откъсне от бузата. Кожата там беше изтръпнала. Нещо подобно на усещането, което беше изпитвал в малкото случаи, когато Хекс го беше докосвала.

Боже. Кръвта в онази стая. Цялата тази кръв. Беше се борила срещу Леш и макар да изпитваше гордост, че тя беше ударила кучия син неведнъж и два пъти, все още не можеше да приеме случилото се в тази спалня.

Джон зави наляво и мина през трапезарията, като се опитваше да си възвърне трезвия разум, но имаше чувството, сякаш някой бе съдрал кожата му и го бе захвърлил в океана. Бутна вратата за прислугата, за да влезе в кухнята...

В мига, в който погледът му попадна върху лесъра, през тялото му сякаш премина земетръсна вълна и го разполови. Устата му се разтвори широко и той нададе безгласен рев. Втурна се напред, кучешките му зъби се удължиха от ярост и тялото му се включи на автопилот. Той се дематериализира през пространството и прие форма пред мръсника. Избута Блей настрани от убиеца, а обвързаният вампир в него нападна със свирепост, за каквато само беше чувал. Но никога не беше виждал.

И със сигурност никога не беше изпитвал.

Със замъглено зрение и мускули, стимулирани от моментната лудост, той атакува, без да помисли. Ръцете му се превърнаха в клещи, а зъбите му режеха като кинжали. Гневът му беше толкова силен, че се беше превърнал в животно. Нямаше представа колко време му е отнело. Или дори какво точно е сторил. Единственото, което смътното осъзнаваше, бе, че до носа му достигаше сладникава смрад.

Известно време по-късно. Много по-късно. Като че един цял живот по-късно. Той спря, за да си поеме дъх и установи, че се намира на пода, опрян на длани и колене, със сведена глава, а белите му дробове горяха от напрежението. Беше подпрял ръце върху покрития с плочки под, плувнал в черна кръв, и нещо се стичаше от косата и устата му.

Няколко пъти плю, за да се отърве от гадния вкус, но каквото и да беше, то не се намираше само по зъбите и езика му, а също в гърлото и стомаха му. Очите му пареха и зрението му беше замъглено. Отново ли плачеше? Вече не се чувстваше тъжен. Сега изпитваше празнота.

— Мили... боже... — продума някой тихо.

Изведнъж напълно, изтощен, Джон се отпусна на една страна на пода. Легнал в гадната локва, той затвори очи. Нямаше никакви сили. Единственото, което можеше да прави, беше да диша.

Малко по-късно чу Куин да му говори нещо. Вродената му учтивост, а не това, че беше наясно какво се случваше, го накара да кимне, когато приятелят му млъкна.

Изненада се, когато почувства ръце върху раменете и краката си и отвори очи, когато беше повдигнат от земята. Странно. Плотовете и вратите на шкафовете бяха бели при влизането им по-рано. Сега. бяха боядисани в черно. В състояние на делириум той се почуди защо някой би сторил това. Черното определено не създаваше уют.

Отново затвори очи, чувствайки поклащането и побутването, докато го носеха и после едно финално вдигане, след което тялото му се озова върху седалката на колата. Двигателят беше запален. Хлопнаха се врати.