Единствена любов

Движеха се нанякъде. Без съмнение към имението на Братството. Преди окончателно да изгуби съзнание, той вдигна ръка към бузата си. А това го накара да осъзнае, че беше забравил възглавницата. Мигом се пробуди и скочи също като завърналия се от мъртвите Лазар. Блей държеше в ръце «плячката» му от спалнята.

— Ето. Погрижих се да не тръгваме без нея.

Джон взе все още ухаещата на Хекс възглавница и я притисна към тялото си. Това беше последното, което помнеше от пътуването до имението.

Когато Леш се събуди, той се намираше в абсолютно същата поза, в която беше заспал: легнал по гръб, с ръце, скръстени върху гърдите... като положено в ковчег тяло. По времето, когато беше вампир, в съня си често се търкаляше в леглото и обикновено се събуждаше обърнат на една страна с глава под възглавницата.

Изправи се до седнало положение и първото, което направи, беше да погледне раните си. Нямаше промяна. Не се бяха влошили, но и не бяха започнали да заздравяват. А и тонусът му не се беше повишил особено.

Въпреки факта, че беше спал. мили боже, три часа? Какво му ставаше, по дяволите? Добре, че беше имал достатъчно здрав разум да отложи срещата с Бенлоиз. Не се срещаш с мъж като него, когато изглеждаш и се чувстваш като че си изкарал десетдневен запой.

Размърда краката си върху леглото, събра сили и се оттласна от матрака, изправяйки се. Не чуваше нищо от долния етаж, докато се олюляваше нестабилно. О... я почакай. Някой повръщаше. А това означаваше, че Омега си е свършил работата с новоприетия и хлапето навлизаше във фазата на забавленията, представляваща шест до десет часа непрестанно бълване. Леш взе изцапаната си риза и се почуди къде бяха чистите му дрехи. Едва ли бе отнело три часа на господин Д. да си замъкне задника до Бенлоиз, за да отмени срещата и после да стигне до облицованата с кафяв камък къща, за да нахрани Хекс и да вземе от гардероба му чист костюм и риза. Леш набра номера на кретена, докато слизаше надолу по стълбите и когато се включи гласовата му поща, се сопна:

— Къде са ми дрехите, загубеняко?

Прекъсна връзката и погледна през коридора към трапезарията. Новоприетият вече не лежеше върху масата. Намираше се под нея, клечеше над кофата и хълцаше, като че в стомаха му имаше плъх, който търси безутешно изхода навън.

— Ще те оставя тук — произнесе на висок глас Леш.

Това накара новия да спре за кратко и да погледне към него. Очите му бяха кървясали, а от отворената му уста се стичаше нещо с вид на помия.

— Какво... става с мен?

Тих глас. Немощно изречени думи. Леш плъзна ръка към възпаленията на гърдите си и установи, че му е трудно да диша, когато за пореден път се сети как на новите никога не им се казваше цялата истина. Те не знаеха какво да очакват, нито бяха наясно с пълната значимост на онова, което им се даваше, за сметка на онова, което им се взимаше.

Никога не беше възприемал себе си като един от тях. Той беше синът на Омега, а не поредният чарк в машината на Злото. Но какво знаеше в действителност? Наложи на ръката си да се отдръпне от раните.

— Ще се оправиш — отговори грубо. — Всичко. ще бъде наред. След малко ще загубиш съзнание и когато се събудиш. ще се чувстваш нормално и дори още по-добре от преди.

— Онова нещо.

— Това е баща ми. Ще работиш за мен, както вече ти обясних. Това не се е променило — Леш се запъти към вратата, а потребността да побегне беше прекалено силна, че да я потисне. — Ще пратя някого за теб.

— Моля те. Не ме оставяй — младежът го погледна умолително с насълзените си очи и протегна мръсната си ръка към него. — Моля те.

Гърдите на Леш се стегнаха силно и притиснаха белите му дробове до такава степен, че те почти спряха да функционират, а в гърлото му спря да прониква въздух.

— Някой ще дойде за теб.

През вратата, вън от къщата, далече от хаоса. Забърза към мерцедеса си, седна зад волана и се заключи в колата. Бързо напусна късата алея пред къщата и му отне около пет километра, преди да започне да диша нормално, но се почувства добре едва когато видя небостъргачите в центъра на града.

Докато се движеше към облицованата с камък къща, позвъни на господин Д. два пъти и отново се включи гласова поща.

Зави вдясно по алеята към гаража, готов да запрати телефона през прозореца от гняв.

Отпусна педала на газта и позволи на друга кола да го задмине. Намали, не само от любезност към съседа си с поршето. Вратата на гаража му беше широко отворена и лексусът на господин Д. беше паркиран вътре. Далеч не по правилата. Това, както и факта, че не отговаряше на обажданията му, бяха като червен флаг с размерите на Тексас и първото, за което си помисли Леш, беше Хекс. Ако проклетите братя я бяха отвели, щеше да ги закове с кол за тревата и да ги остави бавно да се изпържат на слънцето.

Затвори очи и наостри инстинктите си... След миг успя да почувства присъствието на господин Д., но сигналът беше много слаб. Почти недоловим. Очевидно бяха размазали нещастника, но не бяха довели нещата докрай. Когато зад него се приближи кола и наду клаксона, той осъзна, че е спрял по средата на пряката.