Единствена любов

Надигна глава и повдигна ризата си чак до шията. Раните все още бяха там и се уголемяваха! Чувстваше се отвратително. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да се изправи. Погледна телефона си. Нямаше съобщение на гласовата му поща от господин Д., нито пък обаждания от други лесъри. Но за това си имаше обяснение. Всички за всичко контактуваха с втория в командването, така че ако кучият син беше пострадал, Обществото на лесърите не би могло да се свърже с Леш.

Може би малкият тексасец беше прекалено добър като личен секретар.

Гладът накара Леш да се затътри в кухнята и да отвори вратата на хладилника. Беше празен. Имаше само кутия сода за хляб, която вероятно бе предназначена за почистване на дивана. Хлопна вратата, изпълнен с презрение към света и всички, които го населяваха... Макар че това беше следствие единствено от факта, че не го очакваха яйцата и беконът му.

А и мърлявата обстановка също допринасяше за лошото му настроение. Селската къща беше скорошна придобивка и той беше идвал тук само веднъж преди. Дори господин Д. не беше наясно, че тя е собственост на Обществото. Леш беше купил намиращия се под възбрана имот, защото щеше да им е нужно място, където да произвеждат дрогата, а съборетината имаше голямо мазе. Беше изненадващо, че собственикът, който и да е бил той, не бе успял да погасява ипотеката. Мястото беше една категория по-добро от външна тоалетна. А може би дори половин категория.

Запъти се към гаража и почувства истинско облекчение да се озове обратно в мерцедеса си. Макар да го вбесяваше факта, че му се налага да мине през «Мак Драйв», за да си купи хамбургер и кафе. Дори щеше да му се наложи да чака на опашка наред с шофьори на камиони и майки в миниванове.

Докато стигна до облицованата с кафяв камък къща, настроението му продължаваше да спада до ниво на сериен убиец. само за да се срине окончателно до точката на замръзване, когато спря пред гаража. Вратата все още зееше отворена, но лексусът го нямаше. Паркира мерцедеса и затвори гаража с дистанционното управление. Градината изглеждаше непокътната, но той подуши миризмата на лесъра в мига, когато. Спря на терасата, а погледът му се насочи към втория етаж. О, боже.

Паниката го изпълни с енергия и Леш се затича с всичка сила, изкачи задните стълби на един дъх и влетя през вратата. Мокасините му се хлъзнаха, когато се закова на място при вида на касапницата. Мили. Боже. Кухнята му.

Помещението изглеждаше, сякаш е било залято с машинно масло. И не беше останало много от господин Д. Тялото на убиеца се намираше в средата на кухнята до острова от електроуреди, но крайниците му бяха разпръснати във всички посоки. А храносмилателният му тракт висеше на части от дръжките на шкафовете.

По някакво чудо главата му все още беше на мястото си, а очите му бяха широко отворени. Устата му се раздвижи, когато видя, че вече не е сам. От покритите със съсирена черна кръв устни се откъсна гърлен стон.

— Проклет нещастник — озъби се Леш. — Виж се на какво приличаш, по дяволите!

Майната му, имаше по-сериозни проблеми от накълцването на втория в йерархията. Прескочи свинщината, мина през трапезарията и се втурна по стълбите. Влетя в спалнята, която беше делил с Хекс, и не откри нищо, освен празнота... И прозорец с дупка по средата.

— Проклятие!

Обърна се и погледна през отворената врата. Видя петна по отсрещната стена на коридора. Запъти се натам, притисна нос в петната и вдиша. Ароматът й все още се усещаше по копринения тапет. Явно се беше измъкнала с физическа сила.

Но все още е била в стаята, когато господин Д. е бил нападнат. Нима братята се бяха върнали и й бяха помогнали да се измъкне?

След бърз преглед на къщата настроението на Леш премина от отвратително във фатално лошо. Лаптопът го нямаше. Липсваха и мобилните телефони.

Копелета.

Влезе в кухнята и се запъти към килера. Коленичи, за да провери скривалището си и установи, че е отворено. Парите му също бяха изчезнали. Как ги бяха намерили, по дяволите?

Но господин Д. изглеждаше, като че е послужил за урок по анатомия. Сигурно беше проговорил. Което означаваше, че и други адреси може да са били посетени.

Изпаднал в пълна ярост, той размаха юмруци и заудря всичко, което можа да достигне.

Огромен буркан с маслини се пръсна, течността поля всичко, а малките, подобни на очи топчета се пръснаха по пода и се затъркаляха свободно във всички посоки.

Леш се приближи до господин Д. Окървавената му уста се размърда отново и жалките му усилия бяха наистина отвратителни за гледане.

Леш се протегна към плота и взе един нож, а после коленичи.

— Каза ли им нещо? — господин Д. поклати глава, а Леш се взря в очите му. Бялото беше помътняло, а зениците се бяха разширили до такава степен, че не бяха останали ириси. Макар и да се намираше на прага на смъртта, обаче, господин Д. щеше да продължи да тлее и гние вечно, ако бъдеше оставен в това състояние. Имаше само един начин да бъде «убит».

— Сигурен ли си? — попита Леш. — Дори след като ти откъснаха ръцете?