Единствена любов

Той погледна встрани, сякаш се взираше в хоризонта. Което вероятно беше навик, останал от времето, когато бе прикривал чувствата си от околните.

— Изгубихме една жена. Врагът я плени — той поклати глава. — И един от нашите страда много заради това.

— Обвързани ли бяха?

— Не... Но той се държи като че са били — кралят вдигна рамене. — Така и не съм разбрал за връзката помежду им. Всъщност никой не беше наясно. Но. Тя е съществувала и тази нощ всичко излезе наяве с гръм и трясък.

Жаждата за подробности от реалния живот, който макар и труден беше истински, я накара да попита:

— Какво се случи?

Кралят отметна няколко кичура назад, линията на косата му се подчерта от контраста със златистата кожа.

— Разкъса един лесър. Просто разчлени мръсника.

— Това не е ли негово задължение?

— Не се случи на бойното поле, а в къщата, където убийците са държали жената. Лесърът трябваше да бъде пленен за разпити, но Джон просто го е размазал. Джон е добро момче. Но това с обвързването може да бъде много опасно, ако ме разбираш.

Спомени от живота в Далечната страна, от разплата и битки с.

Скрайб Върджин се появи на вратата на покоите си, а черната й роба се развяваше на известно разстояние над мраморния под. Кралят се изправи на крака и се поклони. И все пак не изглеждаше сервилен. Още една причина да го харесва.

— Най-скъпа Скрайб Върджин.

— Рот, син на Рот.

И това беше всичко. Никой нямаше право да задава въпроси на майката на расата и тъй като майката на Пейн остана мълчалива, нищо повече не се случи.

Да, защото — Боже опази — никой не би желал да я обременява с каквито и да било запитвания. И беше повече от ясно защо ги беше прекъснала. Майка й не желаеше да има никакви допирни точки между Пейн и външния свят.

— Ще се оттегля — обърна се Пейн към краля.

Не искаше да бъде отговорна за онова, което би излязло от устата й, ако майка й посмееше да я отпрати.

Кралят протегна юмрука си.

— До скоро. Какво ще кажеш за утре?

— С удоволствие.

Пейн удари юмрук в неговия, както той я беше научил, и се запъти към вратата, водеща към Светилището.

От другата страна на белите стени яркозелената трева беше като шок за очите й и тя примигна, докато минаваше покрай Храма на Примейла, за да стигне до покоите на Избраниците. Жълти, розови и червени цветя растяха в неправилно оформени групички. Свежите лалета се смесваха с нарциси и перуники. Все пролетни цветя, ако си спомняше правилно от краткия си престой в Далечната страна. Тук винаги беше пролет, но никога не изживяваха знойния пек на лятото. Или поне онова, което беше чела за лятото.

Сградата с колонади, където живееха Избраниците, беше разделена на отделни помещения, предлагащи някакво подобие на усамотение на своите обитателки. Повечето от тях бяха празни в момента и то не само защото Избраниците изчезваха като вид. Откакто Примейлът ги беше «освободил», личната колекция на Скрайб Върджин от бездействащи безплътни създания оредяваше, благодарение на пътешествията им до Далечната страна.

Изненадващо, никоя от тях не беше решила да се откаже от ролята си на Избраница, но за разлика от преди, ако решаха да отидат в частното имение на Примейла, после имаха право да се върнат в Светилището.

Пейн отиде право в банята и с облекчение установи, че е сама.

Беше наясно, че «сестрите» й не можеха да разберат онова, което правеха с краля, затова се наслаждаваше на релаксацията след тренировките далече от очите им.

Общото място за къпане представляваше облицовано с мрамор помещение, в чийто далечен край имаше огромен басейн с водопад.

Както навсякъде в Светилището, природните закони не съществуваха. Топлата струя, стичаща се върху белия камък, беше винаги чиста, макар да нямаше нито извор, нито канал за отводняване.

Свали робата си, която беше различна от тези на останалите, защото тя я беше преправила, така че да съответства на бойното кимоно на Рот, както го наричаше той, и влезе в басейна по бельо.

Температурата винаги беше идеална... И я накара да си мечтае за вана, която беше или прекалено топла, или прекалено студена.

В центъра на мраморния басейн беше достатъчно дълбоко, че да се плува, и тялото й се наслади на разтягането при маховете й. Да, наистина това беше най-хубавата част от срещите им. Освен когато успееше да нанесе на Рот някой добър удар.

Когато стигна до водопада, тя стъпи на крака и разпусна косата си. Беше по-дълга от тази на Рот и тя се беше научила не само да я сплита, но и да я вдига на кок на тила си. В противен случай той би могъл да я влачи наоколо за нея.

Под струята, калъпи със сладко ухаещи сапуни очакваха дланта й и тя използва един от тях, за да насапуниса цялото си тяло. Обърна се, за да се изплакне и установи, че вече не е сама.

Но поне облечената в тъмна роба фигура не беше на майка й.

— Привет — извика Пейн.

Ноуан* се поклони, но както винаги не отговори, а Пейн изведнъж съжали, задето беше оставила робата си на пода.

[* Име, производно от английското местоимение по опе — «никой, никоя». — Бел.ред.]