Единствена любов

Джон поклати глава, но Куин се намеси отново.

— Искаш ли да преследваш Леш? Няма как да стане, докато си в такова състояние. Дори не можеш да си вдигнеш шибаната глава.

Извини ме за езика, Избранице. Нужна ти е сила. Хайде, не се дръж като задник, Джон.

Разноцветните очи се заковаха в Лейла и той произнесе безмълвно с устни «Съжалявам». Тя явно му се усмихна, защото той наклони глава за момент, като че запленен от нея.

Или може би беше произнесла нещо в отговор. Сигурно беше това. Наистина.

После двамата наведоха глави и Лейла въздъхна, когато зъбите на Джон се впиха дълбоко в китката й и той започна да поглъща онова, което тя му бе предложила. Най-сетне доволен, Куин отново седна и напълни чашата си. Изпи половината и подаде останалото на Блей.

Най-добрата идея, хрумвала на някого от векове. Блей застана до високата облегалка на стола, опря едната си ръка на нея и отпи голяма глътка, а после още една, преди да върне чашата обратно. Останаха така, споделяйки питието, докато Джон се хранеше от Лейла. И в един момент Блей осъзна, че допира с устни мястото, където Куин беше поставял своите. Може би причината беше в алкохола. Или пък в чашата. Или във факта, че от мястото си усещаше наситения аромат на Куин всеки път, когато поемеше въздух.

Знаеше, че трябва да се махне.

Искаше да подкрепи Джон, но с всяка изминала минута се навеждаше все по-близо и по-близо. И по-близо към Куин. До такава степен, че ръката му почти докосваше гъстата му черна коса.

— Трябва да вървя — заяви напрегнато, върна чашата и се запъти към вратата.

— Добре ли си? — попита Куин.

— Да. Наспи се добре, а ти се пази, Лейла.

— Не трябва ли да се храниш? — настоя Куин.

— Утре.

Избраницата каза нещо мило и любезно, но той не се обърна.

Просто не можеше.

И се молеше да не срещне никого в коридора. Не беше проверил колко зле изглежда положението, но беше наясно, че има ерекция. И това беше нещо, което въпреки добрите си маниери.

18.

От другата страна Пейн крачеше из фонтана на майка си, а стъпалата й образуваха концентрични кръгове в басейна, събиращ водата от шадравана. Докато шляпаше във водата, тя държеше робата си високо вдигната и слушаше песента на разноцветните птички, накацали по бялото дърво. Те чуруликаха весело, подскачаха от клон на клон, кълвяха се леко една друга и пърхаха с криле.

Пейн нямаше и най-малка представа как, по дяволите, успяваха да намерят смисъл в еднообразното си съществуване.

В Светилището не съществуваше понятието «време» и все пак й се щеше да има джобен часовник или пък стенен, за да разбере с колко беше закъснял Слепият крал. Срещаха се, за да се бият всеки следобед.

Е, следобед за него. За нея, която беше блокирана от тази страна, всичко беше един вечен ден.

Почуди се колко точно време беше минало, откакто майка й я беше освободила от дълбокия й сън и беше получила частична свобода.

Нямаше как да знае. Рот беше започнал да идва редовно от... Може би я беше посещавал около петнайсет пъти, а тя беше върната отново към живота. много преди това. Може би преди около шест месеца?

Но най-важният въпрос бе колко дълго е държана под ключ — не че би попитала майка си за това. Те не си говореха изобщо. Докато тази «божествена» жена, която я беше дарила с живот, отказваше да я освободи от тук, тя нямаше какво да й каже.

Истината беше, че като я наказваше с мълчание, Пейн не постигаше нищо, но пък не беше и очаквала кой знае каква промяна. Когато майка ти е Създателка на расата и не носи отговорност пред никого, дори пред краля.

Беше много лесно да се окажеш в капана на собствения си живот.

Тя закрачи по-бързо из фонтана, а робата й подгизваше все повече и повече, после изскочи навън и се затича, с юмруци, вдигнати пред себе си. Замахванията й разсичаха въздуха около нея. Да бъде послушна и съвестна Избраница не беше в природата й и именно в това се кореняха всички проблеми между нея и майка й. О, какво разхищение. О, какво разочарование.

Приеми го най-накрая, скъпа майко.

Безпрекословната вяра и правилата за поведение на Избраниците бяха за някой друг. И ако Скрайб Върджин търсеше поредния призрак, облечен в роба, който да се носи наоколо като мълчалива сянка, значи е трябвало да избере някой друг баща за децата си.

Кръвта на Блъдлетър течеше във вените на Пейн и неговата същност се беше предала на следващото поколение.

Пейн се обърна, за да посрещне летящия към нея юмрук на Рот, блокира го с ръка и го ритна право в черния дроб. Кралят не й остана длъжен и лакътят му полетя подобно на чук, като обещаваше мозъчно сътресение. Светкавичното й навеждане едва я спаси от удара. Друго нейно замахване с крак го накара да отскочи назад... макар да беше сляп, той знаеше безпогрешно къде точно се намираше тя.

Което означаваше, че би разбрал, ако се опиташе да го нападне странично. И наистина, той вече завърташе тялото си, готов да я фрасне с тока на ботуша си право в гърба.