Единствена любов

Докато крачеше из фоайето, чувстваше погледите, вперени в него. От билярдната зала. От трапезарията. От балкона на втория етаж. Безмълвни устни, но очи, забелязващи всичко.

Братята и останалите членове на домакинството очевидно бяха смаяни от връзката му с Хекс и той можеше да ги разбере. Изненада!

Беше се свързал с жена симпат.

Но никой не избираше в кого да се влюби... нито можеше да промени факта, че някой не отвръща на любовта му.

Боже, не че това имаше някакво значение. Тя беше жива!

Ривендж слезе по главното стълбище, а червеният му бастун се опираше на стъпалата всеки път, когато повдигнеше десния си крак. Не беше облечен за битка, а да му е топло. Под дългото до земята палто от норки се показваха само скъпите обувки и маншетите на елегантния му черен костюм.

Когато стигна до Джон, само кимна и отвори вратата на вестибюла. Двамата пристъпиха заедно навън в студената нощ. Въздухът ухаеше на чиста незамръзнала пръст. Парфюмът на пролетта. Ароматът на надеждата и новото начало.

Докато вървяха към бентлито, Джон вдъхна този мирис с пълни гърди и задържа въздуха в дробовете си, като си каза, че в тази нощ Хекс прави съвсем същото. Защото не беше погребана под земята.

В очите му запариха сълзи, всяка клетка в тялото му се изпълни с благодарност, а сърцето му ликуваше. Не можеше да повярва, че ще има късмета да я види. Боже, щеше да я види още веднъж. Щеше да погледне в металносивите й очи. Да. По дяволите, щеше да му е трудно да не я обгърне с ръце и да не я притиска до себе си чак до следващата сутрин. Или може би до следващата седмица.

Когато се качиха в колата, Рив запали двигателя, но не потегли. Само се взираше през предното стъкло в покритата с павета алея пред тях.

После попита тихо:

— Откога е това между вас двамата?

Джон извади малък бележник, който беше взел със себе си и написа:

«От мига, в който я срещнах.»

Рив прочете бележката и се намръщи.

— Тя отвръща ли на чувствата ти?

Джон не сведе поглед, когато поклати глава. Нямаше смисъл да крие истината. Не и когато говореше със симпат.

Рив кимна.

— Това е толкова типично за нея. Дявол да го вземе... Добре, да действаме.

Двигателят изрева и те изчезнаха в нощта.

20.

Надеждата беше коварно чувство.

Две вечери по-късно Дариъс най-после прекрачи дома на семейството, чиято дъщеря беше отвлечена, и когато входната врата беше отворена пред него и Тормент, очите на догена бяха изпълнени с надежда. Трябваше да се признае, че изражението на иконома показваше огромно уважение и беше ясно, че според него в дома на господаря му пристигат спасители, а не обикновени смъртни.

Само времето и приумиците на съдбата щяха да покажат дали вярата му в тях беше основателна или напълно неуместна.

Дариъс и Тормент бяха отведени с готовност до кабинет с класическо обзавеждане, където един изискан господин се надигна от тапицирано с коприна кресло и с мъка се задържа да не залитне.

—Добре дошли, господа, благодаря ви за посещението — поздрави ги Сампсън и протегна двете си ръце, за да стисне дланта на Дариъс. — Съжалявам, че не приемах никого в продължение на две вечери, но скъпата ми шелан... — гласът на мъжа замлъкна и в настъпилата тишина Дариъс отстъпи встрани.

— Нека ви представя придружителя си. Тормент, син на Харм.

Тормент се поклони ниско с ръка на сърцето и стана ясно, че притежаваше маниери, с каквито баща му не можеше да се похвали.

Господарят на къщата отвърна, както подобаваше:

— Бихте ли желали да хапнете или да пийнете нещо?

Дариъс поклати глава и седна. Тормент застана прав до него, а той каза:

— Благодаря ви, но може би е по-добре да обсъдим случилото се в дома ви.