Единствена любов

Господарят на къщата щракна с пръсти и догенът пристъпи обратно в кабинета.

— Насам, господине.

Докато вървяха през къщата заедно с Тормент, Дариъс оглеждаше укрепените прозорци и врати. Навсякъде имаше стомана, която или покриваше стъклата на прозорците, или подсилваше масивните дъбови дъски. Би било трудно да се влезе в къщата без покана...

И той беше готов да се обзаложи, че същото важеше за всички стаи на втория и третия етаж, както и за помещенията на прислугата.

Не пропусна да забележи и всяка картина, килим или ценна вещ, покрай които минаваха. Това семейство имаше високи позиции в глимерата с натъпканите си с пари ракли и добрия си произход. Така че изчезването на необвързаната им дъщеря не само разбиваше сърцата им. Момичето беше ценна стока. Жена на подходяща за обвързване възраст с такъв произход представляваше истинско съкровище... С всичкия си социален и финансов статус.

Но това не беше всичко. При наличието на такива качества важеше и обратното. Ако името на такава дъщеря бъдеше съсипано, било то заради факти или слухове, това би оставило петно върху семейството и щяха да минат поколения, преди то да започне да избледнява.

Господарят на този дом без съмнение обичаше дъщеря си искрено, но бремето на всичко случващо се рушеше тази любов.

Дариъс вярваше, че за бащата беше по-добре тя да се върне у дома в ковчег, отколкото опетнена. Второто беше проклятие, а първото — трагедия, която би им донесла съчувствие. Дариъс мразеше глимерата. Наистина я мразеше.

— Това са нейните лични покои — заяви до генът и отвори вратата със замах.

Тормент пристъпи в осветената от свещи стая, а Дариъс попита:

— Почиствано ли е? Разтребвано ли е от изчезването й насам?

— Разбира се.

— Моля те, остави ни.

Догенът се поклони ниско и изчезна. Тормент закрачи наоколо, като оглеждаше копринените завеси и елегантно оформения кът за сядане. В един ъгъл имаше лютня, в друг — недовършена изящна везба. Върху рафтовете спретнато бяха подредени книги от човешки автори наред със свитъци на Древния език.

Първото нещо, което се набиваше на очи, беше, че нямаше нито един предмет, който да не е на мястото си. Но дали винаги беше така или се дължеше на разчистването след изчезването й, нямаше как да разберат.

— Недей да докосваш нищо — обърна се Дариъс към момчето.

— Разбира се.

Дариъс влезе във великолепната спалня. Завесите бяха изработени от плътна тежка дамаска, която не би допуснала вътре да проникне и един слънчев лъч. Балдахинът на леглото беше изработен от същата материя.