Единствена любов

Не, помисли си той. Не и ако под високите тавани не живее никой. Допадаше му идеята една общност със сходни разбирания да живее заедно зад здравите стени на дома — група, представляваща семейство заради общата им кръв и избора им да са заедно. Братството не споделяше общ дом, защото според Рот Справедливия това беше опасно за расата им. Ако по някакъв начин врагът разкриеше местонахождението им, всички щяха да бъдат застрашени.

Дариъс разбираше тази логика, но не беше убеден в нея. Щом хората можеха да живеят в укрепени замъци насред собствените си бойни полета, значи и вампирите можеха да правят същото. Макар че Обществото на лесърите беше много по-опасен враг, ако трябваше да е точен.

След като повървяха по коридора известно време, най-накрая се натъкнаха на онова, което търсеше — подвижна преграда към задното стълбище, където липсваше каквато и да било декорация.

Тръгнаха надолу по дървените стъпала и се озоваха в малка кухня. Появата им прекъсна хранещите се, разположени около голяма дъбова маса. Догените оставиха чашите и коматите хляб и скочиха на крака.

— Моля ви, продължете да се храните — рече Дариъс и ги призова с жест да седнат по местата си. — Бихме искали да поговорим с прислужника, отговарящ за втория етаж и с личната прислужница на младата господарка — всички заеха местата си обратно на пейките с изключение на двама — жена с бяла коса и млад мъж с дружелюбно лице. — Има ли къде да останем насаме? — обърна се Дариъс към иконома.

— Имаме дневна ето там — той посочи към вратата до камината. — В нея ще намерите нужното усамотение.

Дариъс кимна и се обърна към прислужницата, която беше пребледняла и трепереше, сякаш се тревожеше, че е изпаднала в беда.

— Не си сторила нищо лошо, скъпа моя. Ела, ще мине бързо и лесно, уверявам те.

Беше по-добре да започне с нея. Не беше сигурен как би й се отразило, ако се наложеше да изчака разговора му с прислужника. Тормент отвори вратата и тримата влязоха в салон, притежаващ толкова обаяние, колкото руло пергамент.

Както винаги се случваше в големите имения, помещенията за господарите излъчваха пищен лукс, а онези за прислугата съдържаха само най-необходимото.

21.

Бентлито на Рив отби от шосе 149 и пое по тесен черен път, а Джон се наведе към предното стъкло. Фаровете осветяваха голите стволове на дърветата, докато автомобилът се приближаваше все повече към реката. Пейзажът беше див и недружелюбен.

Ловната хижа, която изникна пред тях, не се отличаваше с нищо специално. Малка, мрачна и непретенциозна, с долепен до нея гараж, тя беше невзрачна, но в идеално състояние.