Единствена любов

Джон отвори вратата още преди бентлито да е спряло и се втурна към входната врата, докато Рив все още седеше зад волана. Царящото наоколо чувство на ужас всъщност беше добър знак. Беше усетил същото в колонията на симпатите и беше логично тя да защитава собствения си дом с подобно силово поле. Звукът от ботушите му кънтеше силно в ушите му, докато крачеше по утъпканата земя на алеята за паркиране, а после утихна, когато достигна повехналата кафява трева на моравата пред хижата.

Не почука, а посегна към бравата, като се опита да я отключи със силата на мисълта си. Само че... тя не помръдна.

— Няма да можеш да влезеш със силата на волята си.

Рив се приближи с изработен от медна сплав ключ в ръка, мушна го в ключалката и отключи.

След като масивната здрава врата беше поместена, Джон се намръщи в мрака и вдигна глава в очакване на алармената инсталация.

— Тя не ги признава — поясни Рив тихо и хвана Джон за ръката, защото той беше готов да се втурне навътре. — Хекс? Хекс? Можеш да свалиш оръжието. Двамата с Джон сме — произнесе по-високо.

Гласът му някак не звучеше както трябва, помисли си Джон.

И не последва отговор.

Рив светна лампите и пусна ръката на Джон, а после двамата влязоха навътре. Кухнята не представляваше нищо повече от ниша, съдържаща само най-необходимото: газова фурна, стар хладилник, мивка от неръждаема стомана, която беше функционална, но не и модерна. Всичко идеално чисто и подредено. Нямаше поща, нито списания. И никакви оръжия на показ.

Мухъл. Въздухът беше застоял и вонеше на мухъл.

В дъното имаше едно-единствено помещение с остъклена фасада и изглед към водата. Мебелировката беше оскъдна — освен два плетени стола, ратанов диван и ниска масичка.

Рив се запъти направо към затворената врата вдясно.

— Хекс?

Отново онзи странен глас. После Рив опря длан в рамката на вратата и се облегна на дървото, като затвори очи. Огромните му рамене се смъкнаха надолу.

Тя не беше там.

Джон отиде до него, натисна бравата и се втурна в спалнята. Беше празна. Както и банята в съседство.

— По дяволите!

Рив се завъртя и се отдалечи. Когато чу хлопването на врата, Джон предположи, че е излязъл на верандата и се взира във водата.

Джон изруга наум, докато се озърташе наоколо. Всичко беше спретнато и подредено. Всичко беше на мястото си. Нямаше открехнат прозорец, през който да влиза свеж въздух и вратите не бяха отваряни наскоро. Финият слой прах върху бравите беше ясно доказателство за това. Може и да е била тук, но сега я нямаше. И ако беше идвала, не беше останала дълго и не беше пипала почти нищо, защото не можеше да долови и следа от мириса й.

Чувстваше се, сякаш я бе загубил отново.

Боже, беше си мислил, че щом е жива, това ще му е достатъчно да продължи да се бори... но мисълта, че тя беше някъде по света, а не до него, беше странно болезнена. Освен това се чувстваше безпомощен в тази ситуация. Продължаваше да не знае къде е, какво се случва с нея и защо.

Беше напълно съсипан.

В крайна сметка излезе, за да се присъедини към Рив на малката веранда. Извади бележника и надраска набързо нещо, като се молеше симпатът да разбере мотивите му.

Рив погледна през рамо и прочете написаното от Джон. След миг каза:

— Да, разбира се. Просто ще им кажа, че я е нямало тук и ти си дошъл с мен, за да хапнем в ресторанта на Ай Ем. Ще ти осигуря поне три или четири часа.

Джон притисна длан към гърдите си и се поклони ниско.

— Само не излизай да се биеш. Няма нужда да ми казваш къде отиваш. Това си е твоя работа. Но ако бъдеш убит, ти ще си най-големият от деветдесет и деветте проблема, които и бездруго имам — Рив отново се загледа към реката. — И не се тревожи за нея. Вече е преживявала това и преди. Това е вторият път, когато е отвличана по този начин.

Джон посегна и сграбчи силно ръката на Рив, който дори не трепна. Носеха се слухове, че не чувствал болка заради онова, което взимал, за да контролира симпатската си страна.

— Да. Това е вторият път. Някога двамата с Мърдър бяха двойка.

— Джон оголи кучешките си зъби, а Рив се усмихна леко. — Това приключи отдавна. Няма за какво да се тревожиш. Тя отиде в колонията по семейни причини. Те обаче я изиграха и не я пуснаха обратно. Когато Мърдър отиде за нея, симпатите прибраха и него и положението стана напечено. Наложи се да сключа сделка, за да ги спася, но семейството й я продаде в последната минута и я измъкна буквално изпод носа ми.

Джон преглътна тежко и започна да изписва с пръсти, без да се замисли.

— На кого?

— На хора. Тя все пак успя да се освободи, също както направи и този път. И после се покри за известно време — аметистовите очи на Рив проблеснаха. — Винаги е била корава, но след стореното й от онези хора стана твърда като гранит.

— Кога? — произнесе Джон с устни.