Единственият оцелял

— Нямам такова. Кавано е единственото име, което имам. Работно име. Никога не казвам истинското си име. Това ще застраши хората, които закрилям.

— Псевдоним?

— Знаеш някои неща от професионалния жаргон, а? — Чувствайки облекчение, че дишането на Прескот започва да се нормализира, той нямаше нищо против да го разсее, като отговаря на безобидни въпроси. — Единият от начините на противника да се добере до клиент е да научи самоличността на закрилника му.

— И като го научи, какво ще постигне?

— Противникът би могъл да разбере къде живее закрилникът, дали има роднини и тъй нататък. Виждаш ли връзката?

Месестата брадичка на Прескот се разтресе, кимайки в знак на потвърждение.

— Противникът може да убие бодигарда в къщата му и когато не е на работа. Когато не е толкова нащрек.

— И след това новият екип, който клиентът наеме, няма да навлезе толкова бързо в час относно безопасността му. По този начин той се превръща в жива мишена.

Прескот отново кимна.

— Или пък противникът отвлича близките на бодигарда и го принуждава да отслаби охраната на клиента.

— Бързо схващаш. Близките ми не могат да бъдат заплашени с нищо, при положение че лошите не знаят кои са те. Защото лошите не знаят кой съм — поясни Кавано.

— Имаш ли семейство?

— Не — излъга го Кавано. — Но ти каза „бодигард“. Не съм такъв.

— Тогава…

— Техническият термин е агент-протектор.

— Каква е разликата?

— Бодигардовете са мутри. Тях ги използват гангстерите. Мускули — и нищо повече.

— За разлика от теб, комуто, както вече доказа, са необходими специални умения. Благодаря. Това, през което мина, за да ме спасиш, е най-храбрата постъпка, която съм виждал.

— Не — поклати глава Кавано. — Не е храбра.

— Нямам друга дума за нея.

— Отиграна.

Телефонът на скинхеда, оставен между тях, иззвъня.

16.

Прескот се дръпна от него.

Телефонът звънна отново.

— Натисни бутона за отговор — каза Кавано. — После ми го дай.

Прескот се поколеба, но се подчини.

Карайки с лявата ръка, Кавано доближи телефона до дясното си ухо.

— Пица Хът.

— Страхотно — обади се стържещ глас.

— Благодаря.

— Не за „Пица Хът“. Имам предвид подпалването на твоята кола и открадването на нашата.

— Разбрах какво имаш предвид.

Прескот го гледаше напрегнато, мъчейки се да отгатне какво му говорят.

— Това няма да ни спре — продължи гласът. — Пак ще дойдем.

— Очаквам го — отвърна Кавано.

— Ти не си ченге. Иначе щеше да повикаш помощ. А вместо това се криеш от полицията. Сигурно си частна охрана. Откажи се. Не си от нашата категория.

— Така ли? А пък аз си мислех, че дотук се справих доста добре.

— Прескот каза ли ти с кого си имаш работа?

— Не е имал време нищо да ми каже — излъга Кавано.

Линията бе нестабилна. Освен това от изстрелите ушите му още пищяха и той трябваше да притиска телефона силно, за да чува какво му говори гласът.

— Ако не знаеш нищо, можем да сключим сделка. Дай ни го и ще те пуснем да си идеш жив и здрав.

— Я повтори, но този път гледай да си по-убедителен.

Гласът като че ли прозвуча уморено:

— Ако не беше толкова близо до Прескот, досега да си мъртъв. За първи път ни се случва този, когото преследваме, да служи като щит за своя бодигард.

— Протектор.

— Какво?

— Не съм бодигард.

— Няма значение. — Гласът загрубя още повече. — Следващия път, като те видя, моли се да си близо до него. В противен случай получаваш куршум в главата. Сега достатъчно убедителен ли съм?

— Затова ли се обаждаш? Да ми отправяш евтини заплахи?

Гласът замлъкна.

Внезапно Кавано разбра какво става.

— С много сирене, нали?

— Какво?

— Пицата ви ще е готова след петнайсет минути.

Кавано за миг отклони поглед от пътя, за да натисне бутона за прекъсване на връзката.

Покрай него бавно минаваше пикап, натоварен с метални отпадъци. Той свали стъклото и подхвърли телефона в каросерията му.

— Какво правиш? — учуди се Прескот.

— Хората на Ескобар се обадиха не само за тоя, дето духа. Искаха да разберат дали телефонът е у нас.

— Но защо им трябва да…

— В телефона сигурно има нещо като предавател на местоположението. И те ще тръгнат да го търсят, надявайки се да ги доведе при нас. Възможно е тази кола също да има такъв предавател, но по това вече нищо не може да се направи.

— Защо не уби шофьора на колата?

— Какво? — Той учудено вдигна вежди при този неочакван въпрос.

— Там, при търговския център, ти пое риск, като го пусна да избяга — обясни Прескот. — Можеше да посегне за оръжието си.

— Един мъртвец в колата щеше да ни забави. Защото щеше да се наложи да го вадя иззад волана. И останалите може би щяха да ни хванат, преди да сме успели да избягаме.

— Щеше ли да го убиеш, ако не беше в колата? — попита го Прескот.

— Ако ми беше дал повод. В противен случай… Аз съм протектор, а не убиец.

Дъждът започна да отслабва.

Кавано извади своя телефон и натисна бутона за повторно избиране на последния номер.

— Глоубъл Протектив Сървисис. — Гласът на Дънкан бе напрегнат.

Телефонът бе на режим заглушаване.

— Наложи се да сменя колите. В момента сме в черен понтиак.

— Можеш ли да се добереш до онзи Холидей Ин, който е до летището? Аз съм тук с някои твои приятели.