Единственият оцелял

— Можеше да бъде и по-зле. Добре че беше в лявото рамо. Ако беше в дясното, нямаше да мога да играя боулинг.

Кавано премести погледа си на жената до него.

— Здрасти, Трейси.

Бе облечена в анцуг на „Янките“ и по-голямата част от русата й коса бе скрита под бейзболна шапка пак на същия отбор. Умееше да се прави както на обикновена, така и на невероятно красива жена, и ако например беше в ресторанта на Холидей Ин и си сложеше червило, свалеше си шапката, пуснеше дългите си коси свободно и опънеше анцуга — всеки в ресторанта, включително и четиригодишните момченца, щяха да я помнят дълго след като излезеше.

— Чух, че си напуснала — каза Кавано.

— И да се откажа от тези фантастични работни условия? Освен това как щях да се запозная с такъв велик любовник, ако не работех с него.

Тя имаше предвид Чад, но се шегуваше. На агент-протектори, които имаха връзка, не се разрешаваше да работят в един екип. При екстремни ситуации те проявяваха тенденция да се грижат един за друг повече, отколкото за клиента. Но при изпълнението на многобройни задачи Чад и Трейси вече бяха показали на дела какви са приоритетите им.

Ванът излезе на магистралата и се насочи към летището. През това време Дънкан раздаде одеяла на Прескот и Кавано, после им наля горещо кафе в пластмасови чашки.

— Скоро ще ви дадем сухи дрехи.

Кавано усети как кафето стопля стомаха му.

— Справихте се добре, господин Прескот.

— Господин? Откога почна да ми викаш господин? Откакто се видяхме, от теб чувам само „Прескот това, Прескот онова“.

Дънкан сви вежди.

— Има ли някакъв проблем?

Кожата покрай очите на Прескот се набръчка на ситни бръчици.

— Абсолютно никакъв. Този човек ми спаси живота. Дълбоко съм му благодарен. — Усмихнат, Прескот стисна ръката на Кавано.

— Ръката ти е студена — отбеляза Кавано.

— Тъкмо се канех да кажа същото и за твоята.

Сведе поглед към ръцете си. Наистина са студени, даде си сметка Кавано. Но не от дъжда.

Започва се, помисли си той. Обви пластмасовата чашка с длани, но ръцете, сякаш чужди, започнаха да треперят така, че кафето се разля.

— Адреналинът ти скоро ще се оттегли — каза Дънкан.

— Той вече се оттегля.

— Искаш ли декседрин да намалиш ефекта?

— Не. — Кавано махна дланите си от чашката и се съсредоточи върху усилието да спре треперенето им. — Не бързам за никъде.

Много добре знаеше ефекта на оттегляне, който в момента протичаше в централната нервна система след силния приток на адреналин, даващ възможност на човек при екстремни ситуации да върши неща свръхсилите и издръжливостта си. Вече усещаше неудържимото желание да се прозява, което нямаше нищо общо с нуждата от сън, но имаше общо с неприятното отслабване на мускулното напрежение. Декседринът щеше да върне нервната му система към високите й показатели, които имаше, докато спасяваше Прескот. Но той не обичаше да разчита на химията и — както винаги — предпочиташе да изчака природата сама да си свърши работата, колкото и време да й отнемеше това. Не обичаше и клиентите да го виждат в това положение — лека нестабилност, прозевки. Прескот можеше да изтълкува тези признаци като симптоми на закъснял страх по същия начин, по който бе похвалил Кавано, че е храбър — нещо, което той бе отрекъл.

— За никъде не бързам — повтори той.

2.

След като от контролната кула дадоха разрешение, хеликоптерът Бел 206L–4 се вдигна от летище „Титърбороу“ и се насочи на север по река Хъдзън. Тъй като летището обслужваше само фирмени, чартърни и частни полети, не се наложи да минават през металните детектори и други предохранителни проверки, затова всички носеха оръжията си, за които имаха разрешение в няколко щата.

Както лодките, колите и огнестрелните оръжия — само няколко елемента от изключително важно значение за професията протектор, — така и нито един хеликоптер не удовлетворява изцяло всички изисквания. Бързината трябва да се съобрази с броя места, с големината на товарното отделение, маневреността, както и с това колко далеч и колко високо да стига. Наречен „Лонг Рейнджър“, този практичен хеликоптер бе проектиран да се движи безпроблемно в труднодостъпни места и бе много популярен сред спасителните служби и правоохранителните органи, макар че бе харесван и от доста корпорации заради ефективността и комфорта му. Побираше седем души, включително и пилота, който в този случай бе Роберто. Развиваше максимална скорост 203 км/ч, а горивото му стигаше за 576 километра полет, което означаваше, че при максимално натоварване може да остане във въздуха около три часа.

Таванът му бе шест хиляди и шестстотин метра, но съгласно плана от Роберто се изискваше да лети на хиляда и триста метра над реката. Ръмежът първо се бе превърнал в мъгла, но сега небето бе чисто и Кавано се опита да поуспокои Прескот, като му даде възможност да види чукарите и горите на Ню Джърси Палисейдс.