Единственият оцелял

— Чудесно — отвърна Кавано. — Приятелите са много полезно нещо.

ЧАСТ ВТОРА Избягване на заплахата

1.

Докато Кавано следваше инструкциите на Дънкан, за да стигне до Холидей Ин на път 17, на половин километър от летище „Титърбороу“, дъждът вече бе преминал в слаб ръмеж. Дънкан го чакаше под козирката на входа. Бе облечен с шлифер и шапка. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете, като в едната от тях без съмнение стискаше пистолет. Грижливо подстриганите му мустачки подчертаваха колко издадени бяха устните му. С изправената си военна стойка и проницателен поглед той излъчваше нещо, от което на Кавано му стана приятно, че може да разчита на него.

В момента, в който той се вмъкна под козирката и спря до Дънкан, зад тях веднага паркира сив ван.

Прескот се уплаши.

— Тия ни хванаха.

— Не — отвърна Кавано. — Всичко е наред.

Поглеждайки в огледалото, той видя от вана да слизат двама мъже и една жена — познаваше и тримата, — облечени в гумирани дъждобрани. Ръцете им бяха скрити под тях и сигурно държаха оръжие, а погледите им непрекъснато сновяха наоколо, обръщайки особено внимание на магистралата, минаваща от другата страна на паркинга. Пет секунди по-късно, когато всичко им се стори наред, един от мъжете се доближи до колата на Кавано.

Разбрал сигнала, че всичко е чисто, той натисна бутона за отключване на вратите.

Дънкан веднага отвори дясната врата и наведе глава да погледне вътре.

— Господин Прескот?

Прескот го гледаше като треснат.

— Аз съм Дънкан Уентуърт. Глоубъл Протектив Сървисис. Говорихме с вас по телефона. Елате с мен, моля.

Преди Прескот да успее да каже нещо, Дънкан вече го бе измъкнал от колата. Около него веднага застанаха другият мъж и жената. Дънкан го поведе към вана.

Кавано излезе от колата.

— Как е? — Стройният мъж, който бе застанал до шофьорската врата, дъвчеше дъвка.

— По-добре отколкото преди половин час.

— Е, сега можеш да се отпуснеш. Шоуто го оставяш на нас.

— Откога чакам. В колата може да има предавател.

— Докато я намерят, вече ще е далеч от летището. Никога няма да разберат как си се измъкнал.

— Пистолетът на седалката е на ударната група. — Кавано измъкна колта от колана си. — А този е на Прескот. Нямам представа къде е бил преди това.

Мъжът, който се казваше Еди, кимна. Правило бе да не се държи пистолет, чиято история е неизвестна. Ако те хванат с него, при балистичната експертиза можеше да се установи, че оръжието е взело участие в няколко убийства. Полицията щеше да има всички основания да смята, че си замесен в тях.

— Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал.

Усмихвайки се на игрословицата, Кавано се отдръпна, за да даде възможност на Еди да се настани зад волана.

— Всички бяха с ръкавици.

Еди опъна своите на ръцете.

— Няма нужда от отпечатъци, за да установим самоличността им. Затова няма да има никакво значение, ако изтрия вашите.

— Единствените неща, дето сме докосвали, са само отпред.

— Улесняваш ме. Чао.

Черната кола се измъкна изпод козирката и се изгуби нататък в ситния дъжд, а Кавано влезе във вана и затвори вратата.

— Здрасти, Кавано.

Шофьорът, който беше латиноамериканец, включи на скорост и подкара вана. Ситният дъждец зашумя тихичко по покрива му.

— Здрасти, Роберто. — Познаваше мъжа с козята брадичка само по малкото име, но предполагаше, че и то е измислено. — Как са тропическите рибки?

— Изядоха се една друга. И сега имам по-добро хоби.

— Какво е то?

— Модели на самолети. Ама от ония, дето имат моторче и могат да летят. Ще си направя няколко и ще им устройвам въздушни боеве и ще ги карам да се стрелят с разни неща.

— С какви неща?

— Ами с малки ракетки например. Може да ги направя да пускат и малки бомбички.

Вътрешното обзавеждане на вана бе устроено така, че седалките му бяха една срещу друга. Кавано се закопча на седалката отзад до Прескот и Дънкан и се загледа през масичката към мъжа и жената, които бяха ескортирали Прескот до вана. Бяха свалили дъждобраните и под тях се бяха показали бронежилетките от кевлар и кобурите с пистолетите на коланите им.

— Здрасти, Чад — каза той на червенокосия мъж, който бе на около трийсет и пет години и със същите широки плещи като неговите, чието име сигурно също бе измислено.

В някои ситуации на охранителния бизнес червената коса на Чад би била недостатък, защото можеше да привлече нежелано внимание. Но като агент-протектор Чад често се възползваше от цвета й, за да действа като примамка. Всеки убиец или похитител, който би изучавал жертвата си достатъчно време, за да разбере, че червенокосият е един от протекторите, би обърнал внимание къде ходи Чад, предполагайки, че където ходи той, там ще е и клиентът му. По този начин Чад се бе специализирал да се преструва, че пази приличащ на истинския клиент, докато всъщност истинският клиент се измъкваше, ескортиран от останалите. А когато искаше да е незабележим, Чад си слагаше шапка.

— Чух, че си бил ранен — каза Кавано.

— Дреболия.

— Хубаво. Радвам се, че не си пострадал.

— Не съм казал, че не съм пострадал — отвърна Чад. — Намушкаха ме.

— Ох!