Елементарните частици

На 14 декември 1967 година Националното събрание прие на първо четене закона Ньовирт за легализиране на противозачатъчните средства; макар да не бяха заплащани от Социалното осигуряване, от този момент нататък хапчетата се продаваха свободно в аптеките. Занапред широки слоеве от обществото получаваха достъп до сексуалната свобода, с която дотогава разполагаха единствено представителите на деловите среди, на свободните професии и хората на изкуството, както и някои собственици на малки и средни предприятия. Любопитно е да се отбележи, че понякога тази сексуална свобода бива представяна като някаква общностна мечта, докато в действителност тя не е нищо друго освен ново, по-високо стъпало на историческия възход на индивидуализма. Както сочи добрата стара дума „домакинство“, съпружеската двойка и семейството представляват последното оцеляло островче на първобитния комунизъм в океана на либералното общество. Именно сексуалната свобода доведе до разпада на тези преходни общности, които бяха последната преграда между индивида и пазара. Този процес на разпад продължава и в наши дни.

След вечеря ръководният комитет на „Мястото на промяната“ обикновено организираше танцувални вечеринки. На пръв поглед необичайни за място, открито за всякакви нови духовни течения, тези танцувални вечеринки се оказаха незаменимо средство за междуполово общуване в една некомунистическа общност. Както отбелязваше Фредерик Льо Дантек, у първобитните общества празниците също са основани на танца, ако не и на транса. И така, на централната поляна бяха разположени тонколони и бар; там народът се кълчеше до късно на лунна светлина. За Брюно това беше втори шанс. Всъщност момичетата от къмпинга рядко навестяваха тези вечеринки; предпочитаха да ходят по дискотеките в околностите („Билбоке“, „Династи“, „2001“, евентуално „Пират“), които предлагаха тематични вечери на мокрите фланелки, на мъжкия стриптийз или на поп звездите от първата десетка. В Мястото оставаха само няколко момчета с малки пишки и мечтателен нрав. Впрочем те предпочитаха да си стоят по палатките и да дрънкат меланхолично на разстроени китари, заради които всички останали гледаха на тях с презрение. Брюно чувстваше, че никак не е далеч от тези младоци, но при липса на момичета, които така или иначе бяха почти недостъпни за него, той би могъл, по израза на един от читателите на „Нюлук“, с когото се бе запознал в кафене „Анже-Нор“, „да забоде на шиша си някое парче сланина“. Насърчен от тази мисъл, към единайсет вечерта, облечен в бял панталон и синьо поло, той се отправи надолу, където се намираше основният източник на шум.

Като огледа танцуващите в полукръг, той забеляза най-напред Карим, който бе изоставил католичката и бе съсредоточил усилията си върху една розенкройцерска красавица. Тя и мъжът й бяха пристигнали същия следобед: високи, стройни, сериозни, те по всяка вероятност бяха елзасци. Разположили се бяха в огромна палатка със сложна конструкция, цялата в навеси и отвори, която съпругът бе монтирал в продължение на четири часа. Привечер той бе започнал да описва надълго и нашироко пред Брюно скритите прелести на розенкройцерството. Очите му блестяха зад малките кръгли стъкла на очилата; изглеждаше като същински фанатик. Брюно го слушаше, без да го чува. Според обясненията на неговия събеседник движението се било зародило в Германия, вдъхновено както от някои алхимически трудове, така и от рейнския мистицизъм. По всяка вероятност тези неща бяха предназначени за педерасти и нацисти. „Защо не си завреш кръста отзад, мой човек…“, отвръщаше му наум Брюно, гледайки замечтано задника на красивата му съпруга, коленичила пред газовия котлон. „Можеш да поставиш и една роза отгоре…“, приключи мислите си той в момента, когато жената се изправи, показвайки голите си гърди, и нареди на мъжа си да преоблече детето.