Елементарните частици

Сутринта на 15 юли той извади от кошчето за смет проспект с религиозно съдържание. Различни жизнеописания водеха към един и същ щастлив край: срещата с възкръсналия Христос. Беше привлечен за момент от съдбата на млада жена („Изабел бе в стрес, защото имаше опасност да провали цяла година от следването си“), но трябваше да признае, че по-близка до неговия собствен житейски опит бе съдбата на Павел („За Павел, офицер от чешката армия, командването на противоракетна установка бе върхът на военната му кариера“). Лесно би могъл да приложи към самия себе си следното уточнение: „Като специалист в областта на техниката, възпитаник на престижна академия, Павел би трябвало да бъде доволен от своето положение. Въпреки това обаче се чувстваше нещастен и непрестанно диреше смисъла на своя живот“.

Каталогът „Троа сюис“ от своя страна даваше исторически по-обоснована представа за болезненото безсилие на европейците. Подсказаната още в началото идея за предстоящите коренни цивилизационни промени беше ясно изразена на седемнайсета страница; в продължение на няколко часа Мишел размишлява върху съдържанието на двете изречения, определящи главната насока на колекцията: „Оптимизъм, щедрост, разбирателство, хармония — те са двигателите на световния напредък. БЪДЕЩЕТО Е НА ЖЕНАТА“.

По време на новините в 20 часа Брюно Мазюр съобщи, че американска сонда е открила следи от живот на Марс във вид на вкаменелости. Ставаше въпрос за бактериални форми, по всяка вероятност метанови археобактерии. Така на близка до Земята планета е станало възможно възникване на биологични макромолекули, развитие на аморфни самовъзпроизвеждащи се структури, съставени от примитивно ядро и все още неизвестна по характер мембрана; впоследствие процесът е прекъснал, несъмнено в резултат на климатични изменения; възпроизвеждането е ставало все по-трудно и накрая е спряло напълно. Оказваше се, че животът на Марс има твърде скромна история. Същевременно (без Брюно Мазюр да си дава сметка за това) това кратко и донякъде вяло описание на един провал влизаше в остро противоречие с всички митични и религиозни представи, които човечеството открай време лелее. Не е имало един-единствен величав акт на сътворение; не е имало избран народ, нито дори избран биологичен вид или планета. Имало е само и единствено плахи и неубедителни опити, пръснати навсякъде из Вселената. При това целият този процес е протичал мъчително еднообразно. Оказваше се, че ДНК на марсианските и земните бактерии е напълно идентична. Това заключение донякъде го натъжи, което само по себе си бе знак, че се намира пред прага на депресия. Напротив, един изследовател в нормално състояние и бодър дух би трябвало да се радва на подобна идентичност като основа за многообещаващи обобщения. Ако ДНК навсякъде е една и съща, то за това би трябвало да има дълбоки причини, свързани с молекулярната структура на пептидите или може би с топологичните условия на самовъзпроизвеждане. Възможно бе да се открият тези дълбоки причини; сигурен бе, че на младини би приел с възторг подобна перспектива.

Когато през 1982 година се запозна с Деплешен, Джерзински тъкмо завършваше докторската си дисертация в университета в Орсе. По силата на този факт му предстоеше да вземе участие в забележителните експерименти на Ален Аспе върху неделимостта в поведението на два фотона, последователно излъчени от един и същ атом на калция; той бе най-младият в научния екип.

Точните, последователни и строго документирани експерименти на Аспе щяха да намерят широк отклик в научните среди: по общо мнение за пръв път бе налице пълно опровержение на доводите, изказани през 1935 година от Айнщайн, Подолски и Розен срещу теорията на квантите. Изведените въз основа на Айнщайновите хипотези неравенства на Бел бяха окончателно отхвърлени, тъй като резултатите от опитите напълно съвпадаха с предположенията на квантовата теория. От този момент нататък валидни оставаха само две хипотези. Съгласно първата скритите свойства, определящи поведението на частиците, не се поддават на локализация, тоест две частици са в състояние да си оказват взаимно влияние на произволно отстояние една от друга. Според другата би трябвало да се отхвърли самото понятие елементарна частица, предвид пълната невъзможност да бъдат определени нейните вътрешноприсъщи свойства, което изправя учения пред дълбока онтологическа празнота, освен ако не се възприеме радикалният позитивизъм, тоест ограничаване в рамките на математическия формализъм, предсказващ наблюдаемите явления, и пълен и окончателен отказ от идеята за тяхното физическо обяснение. Именно около тази втора хипотеза щеше да се обедини мнозинството учени.