Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Като чу тази „деликатна и елегантна“ реч, джентълменът, който виждаше, че съм изплашена и направо изумена до пълна неспособност да говоря, й направи забележка, че представя нещата по много груб начин и по-скоро ме отблъсква, отколкото насърчава да приема доброто, което ми мисли, а след това се обърна към мен и ми каза, че бил съвършено запознат с цялата история и знае всяка една подробност от сполетялата ме беда, която, признавал, била жестока, особено като се има предвид младостта и хубостта ми, че той отдавна ме бил харесал и дори се бил отнесъл към г-жа Джоунс, тук присъстващата, но се оказало, че съм абсолютно ангажирана с друг и той загубил всяка надежда някога да успее, докато не научил за внезапния обрат на съдбата, при което той наредил на хазяйката ми да се погрижи, щото нищо да не ми липсва и че, ако не бил задържан по работа в Хага, сам щял да се грижи за мен по време на болестта ми, и че при завръщането си, което било само преди ден, като чул, че съм се съвзела, помолил хазяйката да бъде представен пред мен, и бил не по-малко възмутен, отколкото аз — шокирана, от начина, по който тя се държала, с цел да му осигури това щастие, но, за да ми докаже колко е възмутен от нейното поведение и колко далеч бил от това, да се възползва от положението ми или да изисква нещо от мен в знак на благодарност, той бил готов в този същия момент да изплати докрай задълженията ми към моята хазяйка и да ми даде квитанцията, след което съм можела да се чувствам свободна да реша дали да приема или да отхвърля ухажването му, тъй като той бил далече от всякакви опити да насилва моите желания.

Докато той излагаше чувствата си към мен, аз се осмелих да вдигна очи към него и да огледам фигурата му. Беше елегантно слаб, добре сложен, на около четиридесет години, облечен в изискан костюм; носеше голям диамантен пръстен на едната си ръка, отблясъците от който играеха в очите ми, докато махаше с ръка в разговора, и ме караха да мисля за него с уважението, полагащо се на такъв важен джентълмен. Накратко, можеше да мине за това, което се нарича приятен тъмнокос мъж от издигнато семейство с вродено чувство за превъзходство.

Но каквото и да говореше, моят отговор беше само сълзи, леещи се изобилно и задавящи гласа ми, и добре, че беше така; тези сълзи ми служеха за оправдание, защото изобщо не знаех какво да кажа.

Гледката обаче го развълнува, както по-късно ми каза той, неустоимо и за да намали по някакъв начин силата на страданието ми, той извади портфейла си, помоли за перо и мастило, които хазяйката веднага му даде, плати до последния фартинг всичко, което тя поиска, заедно с щедър бакшиш, за който тогава не знаех, и като получи разписката, с много нежен жест ме накара да я съхранявам, като хвана ръката ми, в която бе пъхнал разписката, и я насочи към джоба ми.

Аз все още бях в състояние на глупаво объркване и меланхолично отчаяние, тъй като душата ми не можеше да се възстанови от силния шок, който бе получила, а междувременно, без да забележа кога, хазяйката беше излязла и аз останах насаме с непознатия джентълмен, но когато забелязах това, въобще не изпитах какъвто и да е страх, защото бях останала без сили и напълно безразлична към всичко.