Фани Хил или мемоарите на една лека жена

Не й се налагаше да върви дълго: бащата на Чарлз живееше наблизо, на една от улиците, които водят към Ковънт Гардън. Там тя влязла в една кръчма и изпратила едно от момичетата-прислужнички, чието име й бях дала като напълно заслужаващо доверие. Момичето с готовност се отзовало, когато г-жа Джоунс попитала какво е станало с г-н Чарлз, дали не е отишъл някъде извън града, и я уведомило, че синът на господаря е изпратен на дълъг път, което се било случило предния ден и не било тайна за прислугата. Тази сигурна мярка била предприета спрямо него като строго наказание, задето бил в по-близки отношения с леля си, отколкото баща му с нея, и всъщност, за да се отърве от него, понеже се страхувал, че нейната обич ще представлява спънка за изпращането му извън Англия на воаяж, който бил вече уредил; и така, с типичния си коварен и безцеремонен маниер баща му използвал благовидния предлог, че уж било неотложно и необходимо да се подсигури значителното наследство, оставено след смъртта на някакъв богат търговец (негов брат всъщност) в една фабрика някъде из Южните морета, откъдето неотдавна бил получил копие от завещанието.

С цел да изпълни решението си да го изпрати надалече, баща му бил уредил без знанието му всичко необходимо по заминаването, бил сключил сделка с капитана на кораба, за чието точно изпълнение се бил погрижил, като влязъл във връзка със собственика и покровителя, накратко, взел всички мерки и то така потайно и точно, че докато синът му си мислел, че пътува по реката за няколко часа, го спират и качват на борда на кораба, не му разрешават дори да напише писмо и го наблюдават по-строго от държавен престъпник.

По такъв начин идолът на моята душа бе откъснат от мен и насила изпратен на дълъг воаяж, без да се прости с приятели, без да чуе думи на утеха, нищо друго, освен сухи обяснения и инструкции от баща си за това, какво трябва да направи, като пристигне в пристанището, заедно с няколко препоръки в писмен вид за някакъв там благодетел — всички тези подробности аз научих много по-късно.

Прислужничката същевременно добавила, че била сигурна, дето това отношение към хубавия й млад господар ще причини смъртта на леля му — което се оказа вярно. Възрастната дама, научавайки новината, почина след по-малко от месец, а тъй като състоянието й представляваше само годишна рента, от която не беше слагала нищо настрана, тя си отиде, без да остави на своя любим племенник нищо, заслужаващо споменаване; за смъртта й знам само, че умирайки, категорично отказала да се види с баща му.

Когато г-жа Джоунс се върна, забелязах, че изражението й не е никак загрижено, а почти доволно и се обнадеждих, че сигурно ще успокои измъченото ми сърце с добри новини, но това всъщност се оказа жестока заблуда — злата жена с най-голямо спокойствие ме прониза право в сърцето, като ми каза накратко, че той е изпратен надалече най-малко за четири години (тук тя преувеличи злонамерено) и че не мога да очаквам да го видя никога вече, и всичко това го описа така живо и достоверно, че не можех да не й повярвам, а и то всъщност бе, уви, почти напълно вярно.

Едва бе свършила да разказва и аз припаднах, а след още няколко последователни пристъпа — все още буйстваща и не на себе си — пометнах, загубвайки най-скъпия подарък от любовта ми с Чарлз, но окаяните същества не умират лесно, а особено ние, жените, се държим пословично здраво за живота.

Тя положи съвсем не безкористни грижи за мен и така спаси опротивелия ми живот, който, изпълнен до този момент с преливащо щастие и радости, внезапно се разкри пред очите ми изпълнен с ужас, дълбока скръб, и изгаряща злочестина.

И така, пролежах шест седмици в борба между младостта и страданието в очакване на смъртта, която многократно призовавах да дойде и облекчи мъките ми, но явно не съм се молела достатъчно силно, защото накрая се възстанових, макар и все още вцепенена и отчаяна до степен, която застрашаваше разума ми.

Времето обаче е най-добрият утешител и, както обикновено става, то постепенно смекчи остротата на страданието ми и притъпи усета на сетивата ми. Здравето ми се възвърна, макар все още да бях тъжна, отчаяна и отпусната, а понеже предишната здрава руменина на бузите ми изчезна, видът ми придоби деликатност и изисканост.

Докато лежах болна, хазяйката се стараеше нищо да не ми липсва и щом видя, че вече съм в достатъчно добро състояние, пристъпи към постигане на целта си. Един ден, след като бяхме обядвали заедно, тя ме поздрави за възстановяването ми, заслугата за което приписа изцяло на себе си и след този увод завърши с ужасен и унизителен епилог:

Сега, г-це Фани, си доста добре — каза тя. — Нямам нищо против да останеш в квартирата, и сама виждаш, че нищо не съм ти искала толкова дълго време, но честно казано, задлъжняла съм с доста пари и трябва да ги плащам.