Госпожице, признавам, че имам своята вина, както и че успяхте да обърнете нещата в своя полза. Но за мен е под достойнството ми да обсъждам с хора от вашия произход огромната разлика между моята и вашата ситуация, достатъчно е, че ви позволявам да се защитите. Не смятам, че имате право да ме укорявате, и не ме интересуват отношенията ви с този негодник. Да подновя връзката си с вас не мога, оскърблението е твърде силно. Давам ви една седмица да приберете принадлежностите си, можете да задържите всичко, което съм ви подарил, и тъй като не възнамерявам повече да се виждам с вас, ще уредя сметките с хазяина и ще оставя при него петдесет гвинеи, които ще получите при заминаването си, надявам се ще оцените това, че не ви оставям в по-лошо положение, отколкото бяхте преди или в което заслужавате да бъдете. Укорявайте себе си сега, че то не стана по-добро.
После, без да ми даде време да отговоря, се обърна към младежа:
За тебе, галантния ухажор, ще се погрижа в името на баща ти. Градът не е място за лековерни глупаци като тебе. Още утре потегляш, заедно с един от моите доверени хора, обратно на село, там ти е мястото, за да не се развалиш.
След тези думи той тръгна да излиза, аз се хвърлих в нозете му, но опитите ми да го задържа бяха напразни. Той ме отблъсна, макар да изглеждаше силно развълнуван, и поведе Уил със себе си, който, смея да кажа, се предаде много лесно.
И ето отново бях на произвола на съдбата, изоставена от един джентълмен, когото наистина не заслужавах. През цялата седмица до излизането ми от жилището, опитвах как ли не — с писма, молби и какви ли не хитрости, да го склоня, но нищо не можах да сторя, той остана непреклонен. Присъдата му не подлежеше на обжалване и единственото, което ми оставаше, беше да се подчиня. Скоро след това той се ожени за благородна дама със състояние и чух, че бил безупречен съпруг.
А бедният Уил беше незабавно върнат на село при баща си — дребен фермер, и само четири месеца по-късно някаква млада вдовица, съдържателка на хан, заможна и в пари и в имот, го харесала, а най-вероятно и предварително запознала с тайните си прелести и те се оженили. Сигурна съм, че бракът им е щастлив, поне по една причина, добре известна на мене.
Макар че много исках да се видя с г-н Х. за последно, преди да си замина, по негово нареждане бяха взети такива мерки, че това бе невъзможно; иначе сигурно щях да се опитам да го задържа, без да пестя нито обещания, нито нищо, само и само да си подсигуря удоволствието да остана с него. Той остави дълбока диря в живота ми, не ми беше лесно да го забравя или заменя; не става дума за сърцето ми, но съм доволна от цялата си душа, че нищо по-лошо, а както се развиха нещата, струва ми се, и нищо по-добро не му се случи.
Макар че желанието да продължа удобния си живот ме накараха отначало да положа усилия да си върна г-н Х., аз всъщност бях толкова лекомислена и неразумна по онова време, че много по-лесно приех провала си, отколкото се полагаше, но аз никога не го бях обичала и това, че ме изостави, ми даде свободата, за която често копнеех, така че скоро се утеших и даже започнах да се самолаская, че с такава стока като младостта и красотата ми надали дълго ще чакам купувач, който да ми осигури издръжката, и гледах на необходимостта да си пробвам късмета с лековата радост, вместо с отчаяние.
Междувременно няколко от познатите ми сестрички, които научиха за нещастието ми, дойдоха да ме засегнат с неискрени думи на утешение. Повечето от тях отдавна ми завиждаха за охолния живот, който водех, и макар да нямаше ни една, която да не заслужава да е в моето положение, и сигурно някоя скоро щеше да се окаже в такова, лесно се забелязваше, как тайно се радват, че съм изпаднала в немилост и дори, че съжаляват, дето с малко ми се е разминало. Ах, необяснимата злоба на човешкото сърце! Тя не познава граници и класи.