Фани Хил или мемоарите на една лека жена

След като и Луиза, и Емили напуснаха, г-жа Коул остана само с мен, като кокошка с едно пиленце, но макар да я умолявах да потърси нови членове за групата, влошаващото й се здраве и най-вече измъчващата я подагра, която не се поддаваше на никакво лечение, я накараха да мисли за прекратяване на бизнеса и оттегляне за скромен живот в провинцията, където й обещах да я придружа, веднага щом поживея още малко в столицата и събера още средства, за да бъда напълно самостоятелна, защото от г-жа Коул бях разбрала, че независимостта и свободата са най-важни за една жена.

Така се очертаваше да загубя вярната си съветница, на която дължах толкова много. Защото освен че никога не ограбваше с нечестност клиентите си, а се грижеше всякак да задоволи вкусовете им, и освен че никога не тормозеше ученичките си, тя се беше превърнала и в нещо като втора майка за мене. Тя всъщност бе истински противник на прелъстяването на невинни момичета и винаги бе гледала да ангажира само нещастни млади жени, които вече са загубили девствеността си, подбирайки такива, които й допадаха на външен вид, разбира се, за тях полагаше грижи и ги защитаваше, пазейки ги от опасностите на градския живот и от мизерията по начин, който вече описах. След като уреди сметките си, тя се отправи на път, като се сбогува най-нежно с мен и ми даде ценни инструкции, препоръчвайки ми много да внимавам, досущ като майка. Накратко, домъчня ми толкова много, че ми идеше веднага да тръгна с нея, но съдбата бе отредила друго за мен.

Заради раздялата ми с г-жа Коул, бях наела ново жилище — много удобна къща в Мерибоун, лесна за обзавеждане и поддържане, тъй като бе малка. Там, с останалите ми след сделката осемстотин паунда, плод на добрите съвети на г-жа Коул, без да смятам дрехите и бижутата, се настаних да живея, както си мислех тогава, за дълго време в търпеливо очакване на късмета си.

Заживях на новото място, като се представях за млада благородничка, чийто съпруг е заминал на мореплаване, и така си осигурих спокоен начин на живот и разумна свобода, за да преследвам необезпокоявана целите си — удоволствие и богатство — които обаче ни най-малко не се разминаваха с правилата за почтеност и дискретност: поведение, в което не може да не забележите истинската ученичка на г-жа Коул.

Едва се бях установила, обаче, когато една сутрин на излизане, доста рано, защото обичах ранната сутрешна свежест на извънградската природа, придружавана само от личната си камериерка, която бях наела отскоро, както си вървяхме безгрижно сред дърветата, чухме силна кашлица; обърнахме главите си в посока към звука и различихме фигурата на добре облечен възрастен господин, който, атакуван от внезапен пристъп на сериозна кашлица, бе така омаломощен, че бе седнал на дънера на едно дърво, където изглеждаше сякаш се задушава, тъй като лицето му бе станало тъмно-мораво на цвят. Първоначалният ми страх се замени с жалост и аз се притекох на помощ, използвайки способ, какъвто знаех, че се прилага в подобни случаи, а именно, разхлабих вратовръзката му и го потупах по гърба и дали в резултат на моите усилия, или от само себе си, не знам, но пристъпът от кашлица веднага спря, старият джентълмен възвърна речта и силите си и ми благодари, че съм спасила живота му. По този начин съвсем естествено започнахме разговор, той ми каза къде живее — доста далече от моето жилище, и че е излязъл, също като мен, с намерението да се разходи рано сутринта.

Той беше, както по-късно научих, в течение на познанството след този малък инцидент, стар ерген, но толкова запазен и със свежа кожа, че не можеха да му се дадат повече от четиридесет и пет години, понеже не беше пресилвал природата си и не бе позволявал на желанията си да вземат връх над разума му.

Що се отнася до произхода и състоянието му, родителите, честни, но неуспели занаятчии, доколкото разбрах, го оставили сирак на грижите на епархията, така че завършил благотворително училище, след което с почтеност и трудолюбие успял да се изучи за счетоводител в кантората на някакъв търговец, оттам го изпратили в Кадиш, Испания, и благодарение на способностите и дейността си, придобил истинско състояние, с което се завърнал в родината, но тук не открил жив нито един близък роднина. Решил да се оттегли на спокойствие и да се радва на живота, прекарвайки дните си в приятен разкош, без да парадира с него, и живеейки, както винаги скромно, верен на себе си — непознат и незабележим.

Но ако отделям място в това писмо на удоволствието да си спомня подробности от запознанството ми с този забележителен за мен приятел, то е, за да свържа чрез него историята си, както хоросан скрепя мазилка, и да избегна изненадата Ви, че млада жена като мен може да счита за голям късмет срещата с кавалер на шестдесет.