Фантом

— Наистина? — Елена усети как нещо остро прободе стомаха й, усещане за загуба. Толкова много бе пропуснала от живота на малката си сестра. На закуска бе забелязала, че изглежда и звучи като по-голяма. Все едно Маргарет се бе превърнала в друг човек в нейно отсъствие. Елена мислено се скастри: трябва да престане да хленчи. Беше невероятна късметлийка, че може да е тук сега.

— О, да — кимна Кейлеб. — Виж, аз я научих на това. — Протегна загорелия си юмрук, обърна го и разтвори дланта си, разкривайки разцъфнала камелия — бяла и восъчна, сгушена в дланта му. После я затвори и отново отвори, за да покаже пъпка с плътно свити листа.

— Леле! — възхити се Елена. — Направи го пак.

Гледа напрегнато как той отваря и затваря ръката си няколко пъти, показвайки цвете, после пъпка, после пак цвете и пак пъпка.

— Показах на Маргарет как да го прави с монети, като сменях двайсет и пет цента с един цент — продължи момчето, — но принципът е един и същ.

— Виждала съм подобни фокуси и преди — рече Елена, — но така и не можах да разбера къде се крие предметът, който не показваш. Как го правиш?

— Магия, разбира се — усмихна се той и остави разцъфналата камелия да падне в краката на Елена.

— Ти вярваш ли в магии? — попита девойката, докато се взираше в топлите му сини очи. Той флиртуваше с нея, знаеше го — момчетата винаги флиртуваха с Елена, ако им позволеше.

— Ами, длъжен съм — отвърна Кейлеб меко. — Аз съм от Ню Орлиънс, сещаш ли се, царството на вуду.

— Вуду? — повтори тя и студени тръпки пролазиха по гърба й.

Кейлеб се засмя.

— Просто се майтапя. Вуду. Боже, пълни глупости.

— О, да. Абсолютно — засмя се Елена принудено.

— Обаче веднъж — продължи Кейлеб, — преди родителите ми да умрат, Тайлър ни беше на гости, и двамата отидохме във френския квартал, за да ни предскажат бъдещето при една стара вуду жрица.

— Родителите ти са умрели? — слиса се Елена. Кейлеб сведе глава за миг, а Елена се протегна, за да го докосне, и ръката й се задържа върху неговата. — Моите също.

Кейлеб не помръдна.

— Зная — отрони накрая.

Погледите им се преплетоха и тя потръпна от симпатия. Имаше такава болка в топлите сини очи на Кейлеб, когато се взря в тях, въпреки непринудената му усмивка.

— Това беше преди години — промълви той тихо. — Макар че понякога все още ми липсват.

Тя стисна ръката му.

— Зная — рече нежно.

Тогава се усмихна, поклати леко глава и мигът на близост помежду им отлетя.

— Бях може би на дванайсет години, когато Тайлър ни дойде на гости. — Лекият му южняшки акцент се засили, когато продължи, а тонът му бе ленив и гърлен. — Аз също не вярвах в подобни неща и не мисля, че и Тайлър вярваше, но решихме, че може да е забавно. Знаеш обаче как понякога е забавно малко да се изплашиш. — Замълча. — Всъщност си беше доста зловещо. Навсякъде в стаята горяха черни свещи и бяха пръснати разни странни амулети и украшения, предмети, направени от кости и коси. Жрицата посипа някакъв прах по пода около нас и започна да гадае по различните следи и форми. Каза на Тайлър, че го очаква голяма промяна и че трябва много добре да помисли, преди да се остави във властта на нечия сила.

Елена неволно потрепери. В живота на Тайлър определено бе настъпила голяма промяна, а той се бе оставил във властта на вампира Клаус. Където и да беше Тайлър сега, нещата не се бяха развили, както беше очаквал.

— А какво каза на теб? — попита тя.

— Всъщност не много — призна Кейлеб. — Най-вече да съм добър. Да не си навличам неприятности, да се грижа за семейството си. Такива неща, които аз наистина се опитвам да правя. Сега, когато Тайлър изчезна, леля ми и чичо ми се нуждаят от мен. — Погледна отново надолу към нея, сви рамене и се усмихна. — Както вече ти казах, надрънка ми само тъпни. Магия и всякакви подобни откачалщини.

— Да — съгласи се с глух глас Елена. — Всякакви подобни откачалщини.

Слънцето се скри зад облак и момичето отново потрепери. Кейлеб се приближи до нея.

— Студено ли ти е? — попита я и протегна ръка към рамото й.

В този миг откъм дърветата до къщата се разнесе силно и дрезгаво грачене и голям черен гарван полетя към тях, ниско и бързо. Кейлеб отпусна ръка и се приведе, като закри лицето си с ръце, но в последната минута гарванът се отклони, плесна гневно с крила и се извиси високо над главите им.

— Видя ли това? — извика Кейлеб. — Едва не ни удари.

— Видях — отвърна Елена, докато гледаше как грациозният силует на птицата с разперени криле изчезва в небето. — Видях.

10