Фантом

Вдигна друга книга, също толкова дебела като тази, която госпожа Флауърс й бе заела. Но тази изглеждаше по-стара, с тъмна кожена подвързия, смачкана и протрита от времето. Книгата също беше от библиотеката на госпожа Флауърс, но не тя й я бе дала. Бони я измъкна от лавицата, докато госпожа Флауърс беше с гръб към нея, пъхна я в раницата си и си надяна най-невинната си физиономия, когато малко по-късно острият взор на възрастната жена се задържа за кратко върху нея.

Бони се чувстваше малко виновна да мами госпожа Флауърс по този начин, особено след като тя се бе съгласила да й бъде учител. Но, честно казано, първо на първо, никому другиму нямаше да му се налага да отмъкна тайно книгата. Всяка причина, която щяха да изтъкнат Мередит или Елена, за да я поискат, мигом щеше да бъда приета от всички като напълно основателна. Те дори нямаше да имат нужда да посочват причина, просто щяха да заявят, че книгата им трябва. Но ако беше Бони, щяха да последват въздишки и потупване по главата — сладката, глупава Бони — и да й попречат да направи това, което искаше.

Бони вирна упорито брадичка и проследи заглавието върху корицата: „Прекосяване на границите между живите и мъртвите“.

Сърцето й туптеше забързано, докато отваряше книгата на страницата, която бе отбелязала по-рано. Ала ръцете й не потрепваха, докато вадеше четири свещи — две бели и две черни — изпод дъската.

Драсна клечка кибрит, запали една от черните свещи и я наклони, за да покапе малко восък на пода до леглото си. Когато се образува малка локвичка от разтопен восък, Бони притисна дъното на свещта в него, за да я закрепи права.

— Северен огън, закриляй ме — произнесе напевно. Протегна се към бялата свещ.

Мобилният й телефон, който се зареждаше върху нощното шкафче до леглото, иззвъня. Бони пусна свещта и изруга.

Надигна се и взе телефона, за да провери кой се обажда. Елена. Разбира се, Елена никога не се съобразяваше дали е късно, когато искаше да говори с някого.

Бони се изкуши да откаже разговора, но размисли. Може би това беше знак, че не бива да изпълнява ритуала, поне не тази нощ. Може би първо трябваше да проучи още малко нещата, за да се увери, че го прави както трябва. Бони духна черната свещ и натисна бутона за отговаряне на обаждането.

— Здравей, Елена — рече, като се надяваше приятелката й да не долови раздразнението й. В същото време отново прибра внимателно книгата под дъската. — Какво има?

* * *

Пепелта беше непоносимо тежка. Той се надигна, опитвайки се да повдигне сивото одеяло, което го притискаше надолу. Замята се обезумяло, паникьосана част от него се питаше дали някога ще се изправи, дали вместо това не се заравя още по-надълбоко в пепелта.

Една от ръцете му се вкопчи здраво в нещо наблизо — нещо фино и влакнесто, като тънки венчелистчета. Не знаеше какво е, но беше сигурен, че не бива да го пуска и въпреки че възпрепятстваше усилията му да се надигне, не се съмняваше, че трябва да продължи да се държи за него.

Имаше чувството, че цяла вечност гребе из дебелата пепел, но накрая другата му ръка се промуши през свличащите се пластове и го заля огромно облекчение. Беше на прав път; нямаше да остане погребан завинаги.

Протегна се слепешком, търсейки нещо, което да му помогне да се повдигне и излезе навън. Под пръстите му се плъзгаха пепел и кал, нямаше нищо твърдо, за което да се залови и той продължи да се движи, докато не напипа нещо, което приличаше на парче дърво.

Краищата на дървото се забиха в пръстите му, докато го стискаше отчаяно, все едно беше спасително въже в бурен океан. Постепенно успя да си проправи път нагоре, докато се плъзгаше в лепкавата кал. С едно последно свръхусилие той изтръгна тялото си от пепелта и калта. Разнесе се всмукващ звук, когато раменете му се появиха над повърхността. Пропълзя на колене, мускулите му изгаряха от болка, но накрая се изправи на крака. Сгърчи се и се олюля, повдигаше му се, ала в същото време се изпълни с приятна възбуда. Обви ръце около тялото си.

Обаче нищо не виждаше. Отново се паникьоса, докато не осъзна, че нещо държеше очите му затворени. Затърка лицето си, докато не изрони лепкавите бучки пепел и кал от миглите си. След миг успя най-после да отвори очи.

Беше заобиколен от безлюдна пустош. Почерняла кал, локви вода, затлачени с пепел. Преви се надве, но се прокле за моментната си слабост и въпреки болките отново се изправи.

Трябваше да…

Той…

Не можеше да си спомни.

Капка течност падна върху лицето му и той се запита разсеяно дали не плаче. Или гъстата, блещукаща течност, която като че ли беше навсякъде, се смесваше с пепелта и калта?

Кой беше той? Не знаеше и това, а мракът, който го разтърсваше целия, бе съвсем различен от тръпките, причинени от студ.

Ръката му все още здраво стискаше непознатия предмет. Вдигна юмрук и се втренчи в него. После бавно разтвори пръсти.

Черни влакна.