Фантом

Мило дневниче,

Този следобед разговарях с Кейлеб Смолуд на предната морава пред вкъщи. Почти не го познавам, но въпреки това усещам някаква интуитивна връзка с него. Много обичам Бони и Мередит, ала те нямат представа какво е да изгубиш родителите си, а това отваря известна пропаст помежду ни.

А в Кейлеб сякаш виждам себе си. Той е толкова красив и изглежда така безгрижен. Сигурна съм, че повечето хора смятат, че животът му е идеален. Зная какво е да се преструваш, че всичко ти е наред, дори когато се разпадаш. Това може да е най-самотното занимание на земята. Надявам се, че той има своите Бони или Мередит, приятел, на който да може да разчита.

Докато разговаряхме с Кейлеб, се случи най-странното нещо. Един гарван полетя право към нас. Беше голям, един от най-големите, които някога съм виждала, с черни пера, които на светлината на слънцето се преливаха в цветовете на дъгата, и огромни извити нокти и клюн. Може да е същият, който бе кацнал вчера сутринта на перваза на прозореца ми, но не съм сигурна. Кой може да различава гарваните?

И, разбира се, двата гарвана ми напомниха за Деймън, който ме наблюдаваше, приел формата на гарван, преди да се срещнем.

Това, което е необикновено — всъщност абсурдно — е тази безумна надежда, която избуя дълбоко в мен. Ами ако, не спирам да си мисля, ами ако някак си Деймън в крайна сметка не е мъртъв?

Ала в следващия миг надеждата повехна, защото той е мъртъв и аз трябва да го приема. Ако искам да съм силна, не бива да се самозалъгвам. Не мога да си измислям красиви вълшебни приказки, в които благородните вампири не умират, където правилата са променени, защото това е някой, на когото държа.

Но онази надежда отново пропълзя в мен: ами ако?

Би било твърде жестоко да разкажа на Стефан за гарвана. Понякога, когато се е умълчал, улавям едно особено изражение в зелените му очи, като че ли там се е спотаил някой, когото не познавам. Зная, че е потънал в мисли за Деймън и тези мисли са го отнесли някъде, където аз вече не мога да го последвам.

Помислих, че бих могла да разкажа на Бони за гарвана. Тя беше привързана към Деймън и го харесваше и няма да ми се изсмее, задето продължавам да се питам дали има някакъв начин все още да е жив, макар и в някаква друга форма. Не и след като днес самата тя предположи същото. Обаче в последната минута не можах да говоря с нея за това.

Зная защо и причината е долна, егоистична и глупава: аз ревнувам от Бони. Защото Деймън спаси живота й.

Ужасно, нали?

Ето за какво става дума: от много дълго време, от всички милиони същества на тази земя, имаше само една личност, от която Деймън се интересуваше. Само една. И тази една-единствена личност бях аз. Що се отнасяше до него, всички останали можеха да вървят по дяволите. Той едва си спомняше имената на приятелите ми.

Но нещо се случи между Деймън и Бони, може би докато бяха сами в Тъмното измерение, може би по-рано. Тя винаги си е падала по него, когато не беше жесток, но постепенно той започна да забелязва своето малко червено птиченце. Той я наблюдаваше. Беше нежен с нея.

И когато тя се озова в опасност, той се хвърли да я спасява, без да се замисли нито за секунда какво може да му струва това.

И така аз съм ревнива. Защото Деймън спаси живота на Бони.

Аз съм ужасен човек. Но, защото съм толкова ужасна, не искам да споделя нищо повече за Деймън с Бони, нито дори мислите ми за гарвана. Искам да запазя тази част от него само за себе си.