Фантом

— Стефан, сънувах Деймън — призна девойката. — Ти си прав, Деймън беше важен за мен и аз… той ми липсва. — Един мускул заигра отстрани върху лицето на Стефан и тя погали брадичката му. — Никога няма да обичам някого повече, отколкото обичам теб, Стефан. Това би било невъзможно. Стефан — повтори, имайки чувството, че ще заплаче, — ти си моята истинска любов и го знаеш. — Само ако можеше да го докосне мислено и да му покаже със съзнанието си, да го накара да разбере какво изпитва към него. Тя никога не бе изследвала докрай другите си Сили, всъщност никога не ги бе искала, но загубата на телепатичната им връзка направо я убиваше.

Изражението на Стефан омекна.

— О, Елена — промълви той бавно и я прегърна. — И на мен Деймън ми липсва. — Зарови лице в косата й и следващите му думи бяха приглушени. — Прекарах стотици години в битки с единствения си брат, двамата изгаряхме от взаимна омраза. Ние се убихме, когато бяхме човешки същества и аз не мисля, че някой от нас някога успя да надмогне вината и шока, ужаса на онзи миг. — Тя усети как тялото му се разтърси от силна тръпка.

Той въздъхна, тих и тъжен звук.

— И когато най-после започнахме отново да намираме път един към друг и да изпитваме братски чувства, това беше заради теб. — Челото му все още почиваше на рамото й. Стефан взе ръката на любимата си, задържа я между дланите си, обърна и я погали, унесен в мисли. — Той умря толкова внезапно. Предполагам, че никога не съм очаквал… никога не съм очаквал Деймън да умре преди мен. Той винаги е бил силният, този, който истински обичаше живота. Чувствам се… — Усмихна се леко, по-скоро едно тъжно свиване на устните. — Чувствам се… изненадващо самотен без него.

Елена преплете пръсти с неговите и стисна здраво ръката му. Той извърна лице към нейното, срещна погледа й, а тя се отдръпна леко, за да го вижда по-ясно. В очите му имаше болка и мъка, но също и твърдост, каквато тя никога досега не бе виждала.

Целуна го, опитвайки се да я изтрие. За част от секундата той се възпротиви, но после отвърна на целувката.

— О, Елена — промърмори хрипкаво и отново я целуна.

Когато целувката им се задълбочи, девойката почувства в нея да се разпростира сладостното, доволно усещане, че всичко е наред. Винаги беше така: ако се почувстваше отдалечена от Стефан, докосването на устните им възстановяваше връзката. Заля я вълна на любов и благоговение и тя й се отдаде. От нея заструиха същите емоции към него, нежността помежду им нарастваше. След като Силите й бяха изчезнали, повече от всякога се нуждаеше от това.

Съзнанието и емоциите й преминаха отвъд нежността, отвъд непоклатимата като скала любов, която винаги я очакваше в целувката на Стефан, и проникна дълбоко в неговото съзнание. Там я посрещна бурния огън на страстта му и тя откликна, емоциите им се преплетоха, докато ръцете им се стискаха здраво.

Под страстта имаше мъка, безкрайна горест, а още по-надълбоко, в самите дебри на чувствата му се бе спотаила болезнена самота, самотата на мъж, преживял векове без сродна душа.

И в тази самота имаше нещо познато. Нещо… твърдо и студено, с едва доловим метален привкус, все едно бе захапала фолио.

Имаше нещо, което Стефан криеше от нея. Елена беше сигурна в това, докато дълбаеше все по-навътре в съзнанието му, а целувките им се разпалваха. Искаше го целия… понечи да отметне косата си, да му предложи кръвта си. Това винаги ги бе сближавало почти до пълно единение.

Но преди той да приеме нейния дар, на вратата се почука.

Отвори се почти веднага и леля Джудит надникна. Елена примигна, озовала се сама. Дланите все още я пареха от бързината, с която Стефан се бе отдръпнал от нея. Огледа се припряно, но той беше изчезнал.

— Закуската е на масата — заяви леля Джудит весело.

— Ъхъ — избъбри Елена разсеяно, докато се взираше в дрешника, питайки се къде се е скрил Стефан.

— Добре ли си, скъпа? — попита леля Джудит и челото й се сбърчи загрижено. Елена сякаш се видя отстрани: с разширени очи, зачервена, с разрешена коса, седи в разхвърляното легло и се озърта диво из стаята. Стефан отдавна не бе използвал вампирските си способности за нещо толкова обикновено като да не го заловят в спалнята й.

Усмихна се успокояващо на леля Джудит.

— Извинявай, още не съм се разсънила. Ей сега ще сляза. По-добре да побързам, Стефан скоро ще дойде да ме вземе.

Когато леля й излизаше от стаята, тя най-сетне видя Стефан да й маха от поляната под отворения й прозорец, а тя се засмя и му махна в отговор. Реши засега да не мисли за странните чувства, спотаени в глъбините на съзнанието на Стефан. Той посочи, че отива към входната врата, и че ще я види след минута.

Тя отново се засмя и скочи от леглото, за да се приготви за пикника при Топлите извори. Толкова беше хубаво отново да е обикновено момиче, което се бои да не го накажат за неприлично държание. Усещането беше толкова… приятно нормално.

Няколко минути по-късно, когато Елена, облечена в шорти и светлосиня тениска, с коса, прибрана на конска опашка, се запъти надолу по стълбите, входният звънец иззвъня.