Фантом

Елена прочете написаното, устните й бяха здраво стиснати. Не се гордееше с чувствата си, ала не може да отрече съществуването им.

Облегна се назад на възглавницата. Денят беше дълъг и изтощителен, а вече беше един след полунощ. Преди няколко часа бе пожелала „лека нощ“ на леля Джудит и Робърт, но все не й се лягаше. След като си облече нощницата, просто се размотаваше из стаята: разчеса косата си, пренареди някои от вещите си, прелисти някакво списание, разгледа със задоволство модния си гардероб, до който от месеци нямаше достъп. Обади се на Бони.

Бони звучеше странно. Може би разсеяна. Или просто уморена. Все пак беше късно.

Елена също беше уморена, ала не искаше да спи. Най-накрая си го призна: малко се боеше да заспи. Миналата нощ Деймън беше толкова истински в съня й. Докато го държеше, усещаше тялото му твърдо и солидно; копринената му черна коса беше мека до бузата й. Мелодичният му глас звучеше ту саркастично, ту съблазнително, а понякога и властно, точно както при живия Деймън. И когато с болезнен ужас си припомни, че той се бе отишъл, имаше чувството, че все едно отново е умрял.

Но не можеше да остане будна до безкрайност. Беше толкова уморена. Елена угаси лампата и затвори очи.

Елена седеше на скърцаща стара скамейка в гимнастическия салон. Въздухът миришеше на потни маратонки и препарата за полиране, с който лъскаха дървения под.

— Тук се срещнахме за пръв път — каза Деймън, който Елена чак сега осъзна, че седи до нея, толкова близо, че ръкавът на коженото му яке докосваше ръката й.

— Колко романтично — отвърна Елена, повдигна вежди и огледа празната зала и баскетболните кошове, висящи от двата срещуположни края.

— Старая се — рече Деймън с развеселена нотка в иначе сухия си глас. — Но ти избра къде да сме. Това е твоят сън.

— Това сън ли е? — попита Елена внезапно и се извърна, за да огледа лицето му. — Не ми прилича на сън.

— Е — сви рамене той, — нека го кажа така. Ние всъщност не сме тук. — Лицето му беше сериозно и напрегнато, докато се взираше на свой ред в нея, но сетне я озари с една от неочакваните си, ослепителни усмивки и погледът му се отмести. — Радвам се, че докато бях ученик, не сме имали такива гимнастически салони — подметна небрежно и протегна крака. — Изглежда ми толкова непристойно, с всички тези шорти и гумени топки.

— Стефан каза, че тогава също сте спортували — възрази Елена, донякъде разсеяно. Деймън се намръщи при споменаването на името на брат му.

— Няма значение — изрече тя припряно. — Може би не разполагаме с много време. Моля те, Деймън, моля те, ти каза, че не си тук, но изобщо някъде ли си? Добре ли си? Дори ако си мъртъв… имам предвид наистина мъртъв, мъртъв завинаги, пак ли си някъде?

Той я погледна остро.

— Това толкова ли е важно за теб, принцесо? — попита и устните му се извиха леко.

— Разбира се, че е важно! — възкликна шокирано Елена. Очите й бяха пълни със сълзи.

Когато заговори, тонът му беше нехаен, но очите му бяха толкова черни, че тя не можеше да различи къде свършваха ирисите и започваха зениците.

— Всички останали — всичките ти приятели — целият този град — всички те са добре, нали? Ти си върна обратно своя свят. Има такива неща като непреднамерени, вторични щети, които трябва да очакваш, ако искаш да постигнеш желаното.

По изражението на Деймън Елена разбираше, че следващите й думи щяха да бъдат от огромно значение. И в най-съкровеното кътче на сърцето си не бе ли признала тя онзи ден, че колкото и много да обичаше Деймън, нещата бяха по-добре сега, че всичко можеше отново да бъде наред, след като градът бе спасен, а тя се бе върнала към стария си живот? И че тя искаше всичко да е по този начин, дори с цената на смъртта на Деймън? Че Деймън беше това, което… как го бе нарекъл? Непреднамерена, вторична щета?

— О, Деймън — пророни девойката безсилно накрая. — Просто толкова много ми липсваш.

Лицето му омекна и той се протегна към нея.

— Елена…

— Да? — откликна тя.

— Елена? — Ръката му нежно разтърсваше нейната. — Елена? — Някой погали косата й и тя се сгуши сънливо до невидимата ръка.

— Деймън? — отрони, все още в плен на съня.

Ръката спря да я гали, а после се отдръпна. Тя отвори очи.

— Боя се, че съм само аз — промълви Стефан. Седеше на леглото до нея, устните му бяха стиснати в права линия, а очите му извърнати настрани.

— О, Стефан. — Елена се изправи и го обви с ръце. — Нямах предвид…

— Всичко е наред — прекъсна я Стефан с глух глас и се отдръпна. — Зная какво означаваше той за теб.

Тя го притегли към себе си и се гледа в лицето му.

— Стефан. Стефан. — Зелените му очи имаха отнесено, далечно изражение. — Съжалявам — отрони умоляващо.

— Няма за какво да се извиняваш, Елена.