Фантом

Докато я изхвърляше, един клон, подобен на извито копие, прониза гърдите на Деймън, приковавайки го към земята. Стефан зърна шока, проблеснал в очите на брат му, преди да се изцъклят назад. Една-единствена капка кръв се плъзна от устата му надолу по брадичката.

— Деймън, отвори си очите! — крещеше Елена. Зад грубостта в тона й напираше огромна мъка, каквато Стефан никога преди не бе съзирал у нея. Ръцете й трепереха, вкопчени в раменете на Деймън, като че ли искаше да го разтърси силно, за да дойде на себе си, и Стефан я отдръпна.

— Той не може, Елена, не може — пророни, едва сдържайки риданията си.

Нима тя не виждаше, че Деймън умира? Клонът бе пронизал сърцето му, а отровата на дървото се разпростираше във вените и артериите му. Той си бе отишъл. Стефан положи нежно главата на Деймън върху земята. Щеше да остави брат си да си отиде.

Но Елена нямаше.

Когато се обърна, за да я вземе в прегръдките си и да я утеши, Стефан видя, че тя напълно бе забравила за него. Очите й бяха затворени, а устните й се движеха беззвучно. Всичките й мускули бяха напрегнати, тя се бе вкопчила в Деймън и с притъпен шок Стефан осъзна, че двамата все още са свързани, че водеха последния си разговор на някаква тяхна лична честота, от която той беше изключен.

Лицето й бе мокро от сълзите. Тя внезапно затърси ножа си и с едно бързо движение сряза каротидната артерия, откъдето бликна яркочервена кръв.

— Пий, Деймън — подкани го с отчаян и умоляващ глас, разтвори устните му и наведе шията си към тях.

Уханието на кръвта на Елена беше плътно и силно, кучешките зъби на Стефан го засърбяха от желание, въпреки ужаса му от лекотата и безгрижието, с които бе срязала шията си. Деймън не пи. Кръвта се стичаше навън от устата му, надолу по врата му, попиваше в ризата, образувайки червена локва върху коженото му яке.

Разтърсвана от ридания, Елена се хвърли върху гърдите му, целуваше студените му устни, без да отваря очи. Стефан знаеше, че тя продължава да общува с духа на Деймън, телепатична обмяна на любов и съкровени тайни, само между тях, между двамата души, които той най-много обичаше. Единствените, които обичаше.

Студеното пипало на ревността, чувството да си страничен наблюдател, този, който е оставен сам, пропълзя по гръбнака на Стефан, докато сълзи на болка и горест се стичаха по лицето му.

Иззвъня телефон и върна Стефан отново в настоящето.

Елена погледна мобилния си телефон и се обади.

— Здравей, лельо Джудит. — Направи пауза. — В пансиона с останалите. Посрещнахме Аларик и приятелката му на гарата. — Още една пауза и тя се намръщи. — Съжалявам, забравих. Да, ще бъда. Само след няколко минути, става ли? Добре. Дочуване.

Тя затвори и се изправи.